— Къде ще карат Кръстевича оттука? — попита старецът, понеже беше чул, че ще го изпратят за Голямо Конаре, което стоеше на противоположна посока.
— Не знам това… Скобелчо, пази, че ще те стъпчат конете! Е, сбогом, господине, да живее съединението! — и Боримечката се затече напред, за да стигне множеството, което придружаваше главния управител в неговото ироническо триумфално шествие из столицата му.
Хаджи Евтим тръгна към Стремскеви. Там слугата му каза, че господарят и господарката не са пристигнали. Тогава старецът пак излезе и отиде на Джумаята.
V. Шествието
Иван Боримечката с децата си застигна тълпата.
Захващаше се оня епизод в тая историческа драма, който понизи строгия й характер до карнавалска и срамотна комедия. Победоносните конарци не се задоволиха само с леката и лесна победа над един беловлас, беззащитен и безвреден старец; за да почувствуват пълен триумфа си, трябваше да му наложат, при другите нравствени мъки, и изтънченото изтезание на публично поругание, да го развождат из улиците на показ и да го турят нишан на подигравките и оскърбителното любопитство. И това изтезание беше толкоз по-свирепо, колкото бе по-безполезно; колкото повече победителите, лично оградени с пълна сигурност и безопасност, знаяха, че никой няма да дръзне да се застъпи за жертвата от страх да не мине враг на съединението… Заслепението не партийната ненавист и полудата на българския жесток инстинкт в изстъпление заглушиха гласът не само на всяко чувство от милост към падналия, но и чувството на народната гордост — и вчерашния главен управител на областта, и побелелия на служение народу деятел трябваше да бъде влачен с момата под балконите на чуждите консулата и излаган под усмивките на гавазите!
Файтонът беше последван от няколко стотин души. Начело на тълпата вървяха конниците; след тях вървеше разбъркано пехотата, сбирщина, пъстра и състояща от въоръжени пак селяни, любопитни граждани, гимназисти-ученици, словослагатели, солдати, дечурлига. Тя зави на изток от градската градина и мина край австрийското консулато. Главите на всичките конарци се обърнаха към прозорците на австрийския представител, физиономиите се осветлиха от самодоволна победоносна усмивка. На прозорците никой се не показа. Раздадоха се пак гръмогласни „ура“ и шествието се запъти през Арабсукак и излезе на мегданя Джумая. Там пълно със свят, събран от новината за революцията. Положението на Кръстевича стана по-тежко: той се видя предмет на любопитство за хиляди нови зрители, бликнали из кафенета, дюкени, хотели; излезли на прозорците и балконите. Девойката до него, нащрек и в театрално положение, като че бди да не побегне из колата пленника, хвърляше своите дръзки и победителни погледи на тоя многолюден свят. Кръстевич, си обладан от първото си неизразимо отвращение, гледаше на противоположна страна от нея и през всичкото шествие ни веднаж не извърна очите си към другарката си. Лицето му, от червено станало сине, изразяваше ужасни душевни страдания. То добиваше апоплектически вид. Насред мегданя профуча с коня си поручик Канелов и като си срещна погледа с водачите на тълпата, спря за миг и им каза с пламък в очите:
— Господа! Вий не позорите господин Кръстевича, вий маскарите народно свето дело!
Но той говореше на глухи… Шествието мина край кафенето на Венети. Там — най-голяма навалица. В един куп любопитни със злоради усмивки на лицата един белобрад, личен старец, на Кръстевичева пора, с благородна физиономия, повиши гласа си и каза тия думи на пленника:
— Онова, което тъй много желаях, даде господ най-после да го видя.
Кръстевич го погледна въпросително.
— Да те видя в това положение, опозорен тъй! — допълни старецът с мстителен огън в погледа.
Това лице е историческо у нас — по миналите си заслуги. Но историята не трябва да оповестява душевните дребнавости на народните деятели, чиито имена трябва да ни наумяват само примери от добри и благородни пориви… После в такива минути на опиянение от партийна злоба — от всичките злоби тя е най-свирепата и най-унижающата човешката природа — не може справедливо да се изисква от обикновени хора висшият героизъм на великодушието, подадене само на малко избрани души.
Оттам сваления главен управител поведоха из станционната улица, също пълна със зрители. При кафене „Съединение“ няколко обидни възклицания из тълпата, натрупана там. Като дойде до Аладжа джамия, конарците управиха колата из кривата улица надясно и излязоха зад могилата на Сахаттепе; после удариха през предградието Гюлбахче, покрай публичните домове, дето всички момичета наискочиха на прозорците си в нощните си деколте ризи и сънни, уморени лица… най-после шествието излезе на улицата, дето са Цукаловите здания и градина, и потегли покрай руското консулство. Завчас гавазите затвориха вратните с трясък, всичките прозорци се хлопнаха и притвориха. Колата с главния управител и момата минаха край зданието бавно, а тълпата обърна очи към заглъхналите прозорци. И тука повечето лица сдобиха тържествующе изражение, но в него имаше и нещо нагло и дразнително… Но шум не се дигаше. Шествието утихна и заприлича на погребален ход. Иван Боримечката, минувайки, дигна шапката си и извика към прозорците на консулатото: