— Ура! Да живее съединението под покровителството на негово величество цар Александра!
Думите Иванови угаснаха без отзив. Един от предните конници с високо бяло перо и с Хаджи Димитрови дрехи, изгледа Ивана и строго изръмжа…
Хаджи Евтим, който беше пак подирил шествието от Джумаята — от всичко, каквото чу и видя дотука, разбра, че то имаше толкова за цел да опозори Кръстевича, колкото и да направи една русофобска демонстрация чрез прекарването сваления главен управител, когото Русия поддържаше, под прозорците на руския представител. Хаджиевото недоумение растеше. „Как, това против Русия става? Напук на Русия? Ами че без Русия какво ще правим?“ И тежка скръб падна на сърцето му.
Руското консулство беше крайния предел на шествието. То се повърна оттука, зави край турските гробища под Бунарджикът и влезе в града през еврейската улица на Орта Мезар. Оттам пътя му към Узун чаршия беше по-пряк наляво от градската градина, край дирекцията на финансите, но то улови отдясно, мина край Градския дом и забиколи пак под австрийското консулато. И тоя път всичките очи се обърнаха към зелените прозорци, на които се показа гавазин… Кръстевич нито повдигна очи да погледне към консулатото, устремил погледа си напред, някъде в пространството, с бузи и нос пресинели като от силен мраз. Скоро и колата, и тълпата, тука вече съвсем безредни и разбъркани, и с нестройни викове: „ура“ и „долу!“ потеглиха край кръчмата „Марково коляно“ и завиха зад ъгъла при конашката градина. Хаджи Евтим остави тълпата и се повърна пак към Джумаята, за да си иде в къщи, уморен и разстроен до висока степен от тая гледка на жестокосърдие и поругание българската чест…
VI. Приятелите
Току-що шествието минуваше край новото областно събрание, от улицата, която иде от Узун чаршия, беше се подал един файтон и спрял. В него един господин и една госпожа гледаха прехласнати на това зрелище.
Те бяха Стремски и Невянка, които едвам сега пристигнаха от Пазарджик с кола; те бяха закъснели досега, понеже се бавиха около една неделя във Виена.
Още от Кършияка те бяха научили за извършения преврат, а из улиците дотука по оживлението и радостта на лицата Найден разбра, че революцията е приета с възторг от народа, макар и извършена от противната партия.
— Най-доброто разрешение на въпроса е това — щом един път е станало и сега трябва да се обезпечи и укрепи станалото — забележи той на жена си. Той не можа обаче да победи едно свиване на сърцето, че честта и отговорността за тая решителна стъпка падат на други. Но сега за него оставаше само едно върховно чувство, което заповядваше на сърцето му и ума му: длъжността към отечеството му в тоя критически час. И той прегърна в душата си с ентусиазъм народното дело. Пътят за дома им беше през Узун чаршия, но тя беше много запречкана, затова обиколиха през тая улица и тъй случайно срещнаха шествието с унизявания главен управител. Тая горчива среща го порази; но тя нито на миг разколеба неговата вяра и неговата решителност. Едвам тълпата отмина, Борис се откъсна от нея и се затече възхитен към тях, здрависа ги с „Добре дошли!“ и с „Честито съединение!“, цалува се с тях, лучезарен, светнал от младежки възторг, пленен от величието на събитието, в което и той бе участвувал — той беше лепил прокламации през нощта из улиците. — Това той успя да им обади в бурните си излияния. Стремски беше покъртен, той усети, че сълзи му дохождат до гушата, и вече не можа да стои в колата. Той се обърна към Бориса:
— Борисе, бъди добър, придружи кака си до дома… Невенке, ще дойда веднага.
Невянка поиска да го задържи, защото се боеше от непредвидени опасности, възможни в такова едно време.
— Разбери, че аз не мога в тая минута да стоя у дома си, нито имам търпение да почивам.