— Бъди предпазлив, моля, Найдене.
Той я успокои и колата тръгнаха с нея и с Бориса.
Стремски се запъти към един куп хора, които стояха до ъгъла на градината и в които позна Догански и други още видни членове от революционната партия. Догански, зачервен и развълнуван, разправяше нещо живо там. Той приближи до доктора, с когото отдавна не си беше продумал, разделени от политическа ненавист, и каза:
— Господин докторе, съединението на Южна България със Северна се провъзгласи. Това славно събитие ни заповяда сега едно нещо: да съединим и ние душите си и усилията си за увенчаване на делото… Давам ти ръката си и моля да забравим миналото в задружна и братска работа за бъдащето.
И той му простря ръката си.
— Дай, брате, дай! — извика докторът и се спусна, та го прегърна и цалуна с внезапно насълзени очи. Обзети от същото патриотическо умиление и другите се цалуваха с политическия си противник. Догански дойде във възторг. Впечатлителен и горещ, той не знаеше как по-буйно да изкаже радостта си, че спечелва приятеля си в този именно момент. Той подзе Найденовите думи за съединението и говори с много разпаленост за великото събитие, с което той се гордееше и в което бе участник. Равнодушен или враждебен по-напред към движението на съединението, попаднал в потока му тая година по партийна или лична сметка, той бе ангажиран цял сега в революцията и както всички съчувственици свои искрено, разпалено и предано работеше за увенчаването й с пълен успех. И прежнята им дружба, сърдечна и топла, в една минута се поднови и ги свърза.
Съединението хвърляше в обятията им двама приятели; както сливаше в едни братски прегръдки Северна и Южна България.
То не можа, за жалост, да помири двете партии, които издигаха същото знаме — неговото.
Политическите омрази, раздразнения и сметки не можаха да се погодят със светлото чувство на забравата и всеопрощението пред великия позив на отечеството.
Сърцата бяха тесни — за тоя героизъм.
…………………………………………………………
Догански, един от организаторите на държавния преврат, имаше важни причини да ликува за успеха му. Той го освобождаваше и от една голяма грижа, като щеше да заглуши чрез гръмотевичния си трясък и преломите, които влачеше една история много опасна за честта и сигурността на доктора. Лечевото престъпление, закрито с друго едно престъпление, фатално стечение на обстоятелствата преди няколко месеца бяха го изново извлекли из забравата и извадили пред догадките и съдът на обществото. Пожарът, който заедно с документите унищожи и безпокойствата за Догански, бе имал свидетели при извършването. То бяха двамата македонци: Мерджанът и Климе. Както знаем, те обираха съседната стая, когато Цачо боравеше в Никифоровата, и го видяха в минутата, когато той бързо излезе оттам, след като тури огъня в нея. Обирниците не счетоха за кавалерство да издават на полицията един събрат и си замълчаха. В колибата на Рангела те пак видяха Цача и за да имат от него спомен, зеха му часовника. И той обаче ги не забрави и още заранта, заяви на пловдивската полиция, която ги допипа заедно с Рангела — току-що се готвеха да тръгнат след Черешовската случка. При изследването откриха се и други престъпления на македонците и те бидоха осъдени на тригодишен затвор, който излежаваха в тъмницата отвъд Марица. Рангел бе осъден на шест години затвор като главен виновник в поп Къневото убийство. На шестия месец обаче на Мерджана и Климе много домъчня против нескромността на Цача и се решиха да обадят на властта какво са видели. Хванат ненадейно и турен под изпит, докторовият бивши телохранител се забърка в отговорите си и най-после призна се в престъплението си. Оттука до предположението, че това престъпление е в свръзка с Лечевото, имаше една крачка, а до заключението, че покровителят на Цача, Догански, беше заинтересован и в двете — защото всеки сега си обясни неговата тясна близост с македончето и разполагане с патриотически суми — имаше по-малко от една крачка. В затвора Цачо упорито укриваше побужденията си, но доктор Догански от това не спеше по-спокойно. Тревогата го гризеше, мълвата обикаляше, полицията душеше уловки и над главата му висеше като бедоносен облак заканата на скандалът и съдът. Тогава той видя мирът и спасението в намислювания вече политически преврат, който щеше да обърне съвсем лицето на работите. И той се хвърли с преданост и трескава горещина в патриотическото движение за прогласяване съединението. Революцията с грамадните й последствия не само отвяваше от него бедата и потъпкваше историята, но го и окръжаваше с ореол като един от първите работници за постигането народния идеал. Докторът беше психолог в тоя случай и събитията не го излъгаха.