— Ще напишете телеграфа така великодушно и жалко… щото царят, негово императорско величество, като чете, да се разплаче… и да каже: „Хай, дявол да ги земе тия пусти братушки, какво да ги правиш!… Плачат, молят за съединение… Дай да ги съединим… Хирс бре, удари един телеграф на султана и му кажи да си наляга парцалите, че ако… майка му стара!“ Иван, силно въодушевен и със светнали от виното очи, стана и продължи, всички зяпнали в устата му: „Ваше императорско величество! Целият български народ, от първия до последния, пада пред тебе, цалува ти краката и те моли с разпалени сълзи да го не оставиш сега сам, оти той си направи съединението, защото вече не ще паша, а иска благородно княз Александра… И ако сме сбъркали, то прощавай, защото сме глупави още и Автономия не сакаме, защото тя е против Санстефанския мир, и не припознаваме сиреч никак Берлинския договор… майка му… И не ни се гневи сиреч, че ти правим голямо главоболие пак, понеже защото ние знаем, че детето доде не заплаче, майка му не дава нянка!“
Весел смях на цялото общество, което едвам се удържа досега сериозно, избухна и прекъсна импровизацията на Боримечката тъкмо когато му дойде най-голямото вдъхновение и щеше да заключи телеграмата си до царя чрез една страшна допръжня против покойния Биконсфилда.
Превъзходния Боримечка пръв път изпитваше в живота си вкуса и действието на шампанското — съединени с омаята на патриотическото въодушевление, които го направиха пръв път тъй духовит.
X. Вътрешен неприятел
Догански и Стремски се повърнаха пак по същия път и се разделиха на Джумаята. Улиците бяха шумни и пълни с върволяк от граждани и тълпи войски. Стремски се срещна с чича си и тръгнаха заедно към дома.
В това време Благодумов приказваше с поручик Канелова, яхнал, в улицата пред театър „Люксембург“ за предстоящето стълкновение с Турция. Канелов му обади, че желязната линия е прекъсната при Харманли за предпазливост.
— Ний имаме и вътрешни неприятели, за които трябва да се земат потребните мерки — каза Благодумов.
— Кои са тия вътрешни неприятели?
— Ето един там — посочи с поглед Благодумов към Стремски, който отминуваше с хаджи Евтима.
— За Стремски ли говорите? — попита Канелов зачуден.
— Именно: той е опасен за нашето дело със своето влияние между падналата партия.
— Остави тия глупости! Стремски се е върнал от странство едвам тая заран… Ах, аз трябва да ида да го поздравя…
— Аз ви предупреждавам, че трябва да се отстраняват съмнителните личности и да оградим нашето велико дело от всякакви изненади — каза Благодумов с вид важен.
— Не говори нелепости, Благодумов… Ако ти имаш зъб против Стремски, то друга работа. Но недей се обръща към мене да ти съдействувам на твоето лично отмъщение… Властта, която ми е дадена, има съвсем друго назначение.
— Нека да спим на рози ние, па да видим как ще я изкараме — отговори намръщено Благодумов.
Канелов шибна коня си и препусна към станционната улица. Той беше се присъединил от снощи с горещина към движението и сега беше един от главните охранители на реда и сигурността в столицата.
XI. Първия ден
До вечерта трескавия кипеж в градът се растеше. Улиците бяха пълни с върволяк. Пред обед беше се случило прискръбно събитие на Джумаята: бе станало убийството на капитана Райча и Тодорова, които принадлежаха на двете противни партии. Това трагическо нещо, без което революцията би станала „суха“ революция, ожесточи духовете, пробуди подозренията. Положението от тая минута се замрачи. Кръвта поръси калдъръма на улицата и жертви паднаха. Страшни заканвания и мстителни възклицания огласиха въздуха при Джумаята. Произнесе се думата: „Предатели!“ А известията за положението на работите ставаха тревожни и обезпокоителни. Идеха слухове, че турски войски се трупат на границата; железницата при Харманли беше разкъсана; временното правителство, съставено вече, се разпинаше на четири, за да поддържа действуването на раздрусания и разнебитен от внезапния преврат механизъм на държавната машина. Редът и тишината в града и из провинцията не бяха обезпечени при насталото разбъркване на власти и отговорности. Ставаше нужно военно положение и то се обяви. По улиците народът с любопитство четеше залепената телеграма на княза Александра, изпратена из Търново, с която обявяваше, че прегръща народното дело и ще тръгне веднага с войските си за Южна България. От цяла България пристигаха поздравителни телеграми до привременното правителство и известия, че цялата младеж се готви да премине Балкана. Опълченците се стягаха и развиваха червеното си знаме. Тълпи млади хора из улиците пееха патриотически песни. Гимназистите с широки смачкани шапки и дълги коси пееха Ботевата молитва и се записваха доброволци. Отвън постоянно прииждаха въоръжени селяни. Колоната на конушци, предвождана от попа им, мина триумфално из улиците със знамето и с бунтовни песни. Попът на кон бе препасал сабя и прекарал през гърди наниз с патрони. Държавните учреждения, училища, съдилища бяха затворени; затворите отваряха вратите си пред едни и ги затваряха зад други… Своеволието и самоуправството, обезпечени от безнаказаността, предаваха всяка минута на града физиономия на превзет град, с победители и победени. Низки партизани раздухваха усърдно бесът на омразата и недоверието у първите към последните. Мълвяха, че е уловена телеграма, с която падналото правителство викало турски гарнизони. Тая жестока клевета, ни тогава, ни после непотвърдена с нищо, подгряваше враждите и насърчаваше преследванията и насилията… За положението, което ще завземе Русия към извършеното, различно се говореше, но повечето се вярваше, че тя нямаше да подпомогне един преврат, който имаше всичките признаци на една антируска демонстрация. До получаване инструкции из Петербург руското консулство, както видяхме, държеше съчувствено отношение към народното движение. По железницата Хиршова, завладяна вече от нашата войска, тръгваха вагони, пълни с войници, за към границата. Чичагов с няколко наши офицери сам бе тръгнал да я прегледа. Кръчмата при градската градина „Марково коляно“ шумеше от разпалени и буйни викове и вече в нея се предусещаше сборното място на бъдещия „конвент“ и червените ризи… Захари Стоянов, изведнъж израсъл в герой на революцията, ходеше заранта с дружината си из улиците, облечен с вето, ожулено шаячево сетре, с дупки от изгорено, и се цалуваше възхитен с по-видните членове от падналото правителство, които срещаше. Но тая душевна яснота изчезна към вечерта у тоя бдителен цербер на съединението, подплашен от злонамерени нашъпвания, които пробудиха неговата злъчна подозрителност. Конарската дружина предпазливо бе изкарана навън града, за да се избягнат буйства. Кръстевич беше откаран още на заранта с момата за Голямо Конаре. Надвечер върнаха се ония, които го придружиха дотам, и разказаха, че на пътя Чардафон отбил колата в Царацово, за да запознае Кръстевича с Ивана Арабаджията. Когато стигнали в Конаре, главният управител бил вече спокоен дотам, щото да предложи на попа, у когото го турили, да изиграят една табла. Само философията можеше да поддържа морала на тоя старец, за да прекара безопасно страховитото нравствено потресение.