— Запей, Ордо — каза Рангел.
— Запей, запей — казаха и другите.
Ордо се облегна до стената, обриса уста, примижа умилително и запя:
— Ако сакаме, ке ги чиниме волни! — извика кръчмарят, чиято душа се разтъжи при тая песен. — Певай нататък.
— Къде е текла вода, опет ке течит! Крали Марко спие в пещерята, ама пак ке се собудит… оно шчо кажуат паметни люге.
— Да живее Крали Марко! — извика Рангел, който не беше твърде вещ в областта на народния фолклор.
— Ура!
— Да живее Бугари´ята! — отговориха братята.
Влязоха нови гости: селяни, стражари, граждани. Кръчмата стана шумна. Там се озова и Боримечката с децата си. Той поиска вино, пи, даде и тям. Рангел, като го видя, се посгуши в сянка: Иван го беше виждал в Бучинския хан преди шест години и затова се боеше от Ивана. Освен него Рангел се пазеше да срещне и Канелова днес: поручикът го познаваше лично, защото дваж бе наглеждал затвора и хората му.
Някой попита Ивана къде се лута тъй късно.
— Отиваме си на хана… че утре рано да си бягам… Работа ме гони. Пък и съединението направихме… Майка му стара. Дай още по едно вино. Хай да живее княз Александър и Съединена България!
Когато Иван излезе с Гурка и Скобелева, влязоха Мерджанът, Климето и Петко в стражарски униформи и поискаха вино.
— Да живее съединението!
— Елате малко при нас де — покани ги Рангел, който пак излезе из сянката.
— Не, не можем — отговори Мерджанът, като си намръщи сухото лице с див поглед.
— А! Големци! И горделиви! С прости хора не сядат вече… Кога станахте въглищари, кога ви почерняха вратовете? — думаше им шеговито развеселеният Рангел.
— А бе, човече: варкаме се бе! — каза Мерджанът, който желаеше да убеди приятелите си, че наистина имат важна работа и не се гордеят! Затова им скимна и троицата стражари, заедно с Рангела и Орда, влязоха в стаята.
— Какво? — попитаха любопитно последните.
Мерджанът сниши глас, па каза:
— Ке ходиме на един лов.
Рангел и Ордо разбраха за какъв лов се касае.
— На добър час. Е, разкажи.
— Един турски шпионин ке претупаме — обади Климето.
И те разправиха, че полицията уловила писмото на някой си българин до турския валия в Одрин, в което му обаждал как са тука работите и отде може турска войска да влезе в Румелия. Сега предателят бил в участъка, но го изпращат в една талига тая нощ за Старо Ново село, там да бъде пазен, додето земат да го съдят. Мерджанът с другарите си бяха намислили още сега да му видят работата и отиваха да причакат талигата накрая, отвън Демировата кръчма. Там щели да я подирят и като отминат един километър по шосето, да му пуснат три куршума в гърдите.
Рангел се ядоса и запсува предателя.
— И добре сте намислили: ние разпрахме корема на поп Къна за по-малки работи… Хай, светете му водата!
— Ела и ти с нас.
— Уморен съм. Вървете вие и лека ви ръката.
— И един златен часовник има: требе да чинит петдесе лири… Гуляй ке правим после, здраве му кажи — пошушна Мерджанът.
— Поврага му часовника… Вий оногова гледайте да не осъвне.
— Записахме го в тефтеря… Е, сбогом. Талигата скоро ще се крене за мосто. Требе со време да бидем код Демирот.
Троицата стражари излязоха след това и се изгубиха в улицата.
XIV. Ужасът на Рангела
Рангел се измъкна из кръчмата скришом, защото нямаше пари да плати. Той си остави пушката в залог. Утре щеше да иде у Стремски, за когото се научи, че си бил дошъл, да го поздрави и да получи парична помощ, каквато Стремски щедро му бе давал винаги, в нуждата му. Рангел пък обичаше Стремски повече от брат и от баща. Той пазеше към него чувство на сляпа привязаност, готов на най-големи жертви и подвиги, ако Стремски му ги поискаше. Той го беше очаровал с добрината си. И сега Рангел нямаше другиго в Пловдив, у когото да намери топло участие и съвет, и помощ. Когато идеше у Стремски — лани, преди затварянето си, той се чувствуваше като в свое семейство. Само там убиецът и скитникът, гонен от законите, изключен от обществото, прокуден завинаги от родното си място, срещаше кротки и човешки отношения, съчувствие и почти уважение.
Той мислеше това нещо, когато минуваше край градската градина, за да се изкачи по тясната улица към Сахат тепе, дето щеше да нощува в един бедняшки хан. Градския дом беше цял осветлен още, бидейки сборното място на политическите главатари, които разискваха и взимаха решения, диктувани от положението. Файтоните сновяха непрестанно.
Нощта беше тиха и звездна. Акациите в градината се тъмнееха и покриваха с гъст мрак тесните алеи, зашумели от върволяк. Пред входа й фенера, прикован на черницата, хвърляше бледа светлина въз тротоара и улицата. Подадоха се там един стар господин и една госпожа млада, те зовяха един файтон, който отминуваше, без да бъдат чути от возача. Рангел се повърна, затече се по него и го извика. Файтонът дойде насам, Рангел си продължи пътя и се срещна с двамината тъкмо когато щяха да се качат. Господинът поблагодари услужливия селянин, но веднага се вторачи в него, па му каза: