— А бе ти ли си, Рангеле?
— Бай хаджи Евтиме, аз съм! — извика радостно Рангел, като позна и той на фенеря стареца и госпожа Стремска. Па свали шапка и цалува ръка на Невянка.
— Добре дошли, госпожо! Какво правите? Здрав ли е господин Стремски? — питаше Рангел, светнал от щастие, че вижда любимите хора, но веднага забележи, че госпожа Стремска плачеше: сълзите на очите й блещяха, като ги огряваше фенеревия светлик.
— Ох, Рангеле! — изпъшка Невянка, като си забриса очите.
— Не го знайм, чичовата, къде е сега. За него сме тръгнали като луди — отговори хаджи Евтим.
Рангел слушаше втрещен.
— Ами къде е господарят?
— Грабна го полицията тая вечер из къщи… Търсихме го цял час… Едвам сега научихме на трети участък, че го покарали с талига навън, не знаем накъде… Да бързаме, Невенке!
Изведнаж Рангел извика такова едно страшно „ах“! щото екна улицата, па фукна като светкавица назад и се изгуби в тъмнината.
Хаджията и Невянка останаха поразени. Те се погледаха в недоумение. Па се качиха на колата. В тоя миг един офицерин на кон, последван от няколко кавалеристи изтупуркаха отсреща, идейки насам. Невянка позна поручика Канелова. У нея блесна искра от надежда. Тя извика:
— Господин Канелов! Господин Канелов!
И старецът завика. Но гласовете им се заглушиха от туптенето на конете и поручика не се обърна. Конницата на препусканица изчезна нататък. Да я стигат с файтона беше немислимо. Невянка си кълчеше ръцете отчаяна.
— Канелов със своите кавалеристи би можал да помогне и да върне талигата. Изпуснахме го — каза обезкуражен старецът.
— Боже! Боже! — вайкаше се Невянка, като дигна умолително ръце към небето.
Действително, преди един час двама стражари бяха извикали и отвели в участъка Стремски. Чича му и жена му, уплашени и в голямо безпокойство за него, се спуснаха да го дирят с кола. Борис, който би могъл да послужи, беше тръгнал вечерта с железницата към Харманли. Най-напред изгубиха много време, доде налучат участъка, в който го бяха закарали, без да му бъде обадена вината. После бяха се спуснали да дирят доктора Догански, който би помогнал с влиянието си — най-напред у дома му, после на конака, после на Градския дом — дето привременното правителство правеше събранията си, но го не найдоха. Обърнаха се към други влиятелни лица да протестуват против това насилие и да им искат съдействие и помощ, но едни не знаяха съвсем кой е дал такова разпореждане, а други безучастно дигнаха рамене. Един им даже каза сурово:
— Ако е отстранен от Пловдив, трябва да е имало защо. Сега сме в критически момент и защитата на отечеството заповядва силни мерки…
Нямаше помощ. Мъките на любящото Невенкино сърце нямаха граници. Облякла се набързо и небрежно, въз главата просто метнала шал, тя беше прибледняла и нейните бузи облени от сълзи. Старецът я ободряваше, но и той вътрешно силно се мъчеше. Това нощно грабване и отвличане в разгара на една революция беше сериозно нещо и над Стремскевата глава висеше неизвестна беда. Те знаеха, че Найден е жертва на клевета или интрига на душмани, които се ползуваха от размирното време да му направят зло, може би и да го унищожат. Утре, с помощта на Догански и Канелова, щеше да се оправи работата, но дотогава какво щеше да се случи по кърищата с Найдена в тая тъмна нощ, при това изстъпление на духовете? В революция всичко е възможно да стане и като стане веднаж — това за това.
И колата трещяха из улиците, носейки двамата души, с дълбоката скръб в сърцата им, страхове, негодуване и горко чувство на пълно безсилие.
XV. Пътят затворен
А Рангел тичаше.
В недълбокия ум на шопа одеве, когато извика, бе светнала внезапно една ясна и ужасна мисъл: че Стремски извлачаше полицията из Пловдив, а харамиите отиваха да убият не шпионина, а неговът приятел и благодетел, и най-благородният човек, когото познаваше. И той сам беше насъсквал Мерджана! Рангел мислеше, че ще полудее. Да превари да го избави — тая мисъл владееше сега ума му, душата му, цялото му същество. Уморен от цял ден тичане, той сега придоби свръхестествена пъргавина на мишците, той хвърчеше, той беше вятър, а не човек. След пет минути достигна до моста.