— Мерджан! Мерджан! — развика се Рангел към едного от стоящите в кръчмата и се спусна към тях.
Македонците бяха тука още, но свалили стражарските си дрехи от предпазливост.
— Де талигата? — питаше Рангел поразените от необикновеният им вид харамии и кръчмар.
В тоя същи миг една талига задруска по калдъръма и идеше насам. С нея вървеше конни стражар.
Идеха колата, в които откарваха Стремски.
Той беше спасен.
Самото провидение ги беше докарало навреме, в минутата, когато Мерджанът, Климе и Петко щяха да последват „турския шпионин“ на полето, за да изпълнят с мирна съвест една патриотическа длъжност.
Забавянето на колата и тях спаси и им попречи да извършат едно ужасно злодейство.
Да, при всичкото закъсняване на Рангела и Ивана при моста, после в тичането, после при газенето и давенето в реката и припкането дотука талигата беше още повече закъсняла; тя беше употребила цял час, доде измине един километър — от моста до Демировата кръчма.
Това беше талигата на Филеас Фога!
Полицията, ненамерила друга кола, беше насила взела тая.
XVIII. Сутринта
…………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………
Сутринта, по освободения от стража мост, Иван и Рангел, пременени в заети дрехи, водеха гордо между себе си Стремски, твърде бледен.
На край моста се качиха на файтон и тръгнаха към дома му.
Кога дойдоха при Шадравана, срещнаха доктор Догански, уморен, зачервенял, бурен. Той спря файтона и подир първите обяснения се метна при Стремски и из пътя му разправяше много ядосан как цяла нощ е тичал, додето разбере накъде и защо е изгонен Стремски из Пловдив. Той псуваше по ужасен начин Благодумова, творецът на това грубо насилие, в което игра роля на първо оръдие злобния кознодеец Ладжович.
Благодумов сега беше намерил сгода да отмъсти Найдену за оскръблението в Искрец преди шест години!
Помнеше Благодумов!
На портата Невянка и хаджи Евтим, немигнали цяла нощ, изскочиха с радостни викове и посрещнаха дълбоко покъртения Найдена.
Избавителите се простиха с тях, без да им обадят страшното примеждие, от което отърваха Стремски, и тръгнаха пеш да си търсят дрехите при Марица, които намериха непипнати. Подир това Боримечката тръгна да търси Гурка и Скобелева, зарязани снощи при моста и оставени на произвола на съдбата.
— Майка му стара — усмихваше се самодоволно Боримечката, като мислеше, че тая нощ Гурка и Скобелева на един косъм остана да ги направи Марица сираци.
После прибави:
— Ама за Стремски, и пак умираш… И тоя ешек селянин, майчин син излезе — мислеше си Иван за Рангела, с когото бе забравил да се запознае…
А кипежния живот на града в революция пак зашумя и заклока с буйни талази…
XIX. Съединението
Съединението осъмваше втори ден.
То стана.
България и Европа се пробудиха пред едно свършено дело. Никога революция не изненада повече и не учуди по-малко: тя избухна в най-пълната тишина; тя се показа най-естествена, защото беше най-справедлива. На това се дължи и невероятно бързото й и пълно възтържествуване. Когато Гладстон чу за нея, той каза: „Странно как тая раволюция чака седем години. Барутът за нейното пламване се хвърли още в мастилото, с което се подписа Берлинския договор.“ Един български държавник в княжеството каза: „Съединението беше такова национално нещо, щото първия пияница, който би извикал в пловдивските улици: «Долу Румелия!» щеше да го направи.“ И наистина в наше време надали е имало друга революция, която да събере всеобщите одобрения, да извика единодушните ръкопляскания на Европа и Америка, да бъде поздравена с такава гореща симпатия от човечеството и да събере като във фокус душата на цял един възхитен народ — като революцията за съединението. Омразната присъда на Берлинския договор, която изкуствено и противоестествено разкъса един целокупен, неразделим народ на няколко части, чрез насилствени граници, беше осъдена от разума и историята още в самото си начало. Лорд Биконсфилд считаше най-голяма слава на своята дипломатическа кариера — намаляването на България чрез образуването на Румелия.
Той не доживя да види трайността на своето дело и горчивата подигравка на съдбата с най-изкуствените комбинации, с най-мъдрите и прозорливи пресмятвания на дипломацията. Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес изрази надежда, че делото му ще бъде трайно. Този велик държавен мъж се излъга: той нито се сещаше да помисли, че съществува един друг фактор, който казваше: не! — българския народ.