Всичките тия хилядни двигатели присъединяват полезните си усилия към работата на гигантския идеен лост, за да превърнат и сгромолясат зданието, осъдено на разрушение.
Септемврийската революция едвам екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът, зет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо, мислеще и чувствующе, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен, видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна мечта, неговът естествен ламтеж. Велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема време да се губи в ситнежи, да изследва тайните побуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му. Когато лани му поискаха моралната подкрепа на съединението, той я изрази чрез двеста и шейсет митинга; когато сега му поискаха помощ в кръв, той прати петдесет хиляди свои сина на границата. Той не резонира, а чувствува, дава, мре. Сюблимно дете в обикновено време, апатично, тежко, дори тясно-егоистично, а в критически час — цяло нерви, огън и преданост.
При всичките примеждливи и дълбоки потреси, които революцията довлече за България, тя има в своите първи часове, в първите си два акта: провъзгласяването съединението и сръбската война — благодетелно влияние върху морала на българския народ. Тя подигна духа му, пробуди чувството на народната му гордост, внуши му доверие в силите му и изтъкна в много рязка форма неговата политическа личност. Тия две събития — ний не се косваме до тяхното политическо-икономическо значение — имаха действието на освежителна буря върху душата на българския народ, уморен от непрестанните партийни шумове; заглушен от грубосебелюбивите вреви на честолюбците, жедни за власт, приплетен неволно в техните интереси; издребнял в едно съществувание монотонно-крамолно и ялово, лишено от високи вълнения, които могат да дадат само отечествените идеали, но не партийните програми, хилядния път, изневеряван от тях… И България усети в гърдите си закипяването на най-благородната кръв; нейните застоели нравствени и физически сили найдоха изведнаж широко поле да се развъртят; България се почувствува млада, жилава, идейна, способна пак за великите саможертвувания. Ентусиазмът, чувство величествено и възродително, непознато в настоящия си вид от седем години на българското сърце, сега го възпламени, подмлади и направи да тупа със стихийна мощ. Тоя живителен лъх от бодрост и вяра се косна до всичко, проникна във всичките пластове, вля своята освежающа струя във всичките кътове на народната душа и я възвиси до величието на съдбоносните събития.
Септемврийската революция беше не само политически преврат, тя беше преврат и в българската история. Шести септември пресече като с нож нейното течение из естественият й път и блъсна бъдащето й развитие в нова посока, неизвестна и примеждлива. От 6 септември токът на нашия исторически живот напусна матката си из равната, еднообразна, макар и траповита долина, и удари през бреговита страна, пресечена с дълбоки долове, с каменисти прагове, скалисти и тесни клисури, препречена с урви и препятствия. И той затече пенлив на буйни водопади, като изхарчваше енергията си в борба със стихийни прегради, за да си отвори свободен път, който минва и в подземни канали, дето свободният му устрем бе потиснат и задушен от мрачни канари и пак изскокнал на свобода. Движение нанапред на млад великан, което събуди с гороломния си шум далечните екове и възбуди удивление с проявлението на мощна жизненост и здрава кипяща кръв. Движение гръмливо, славно и ялово: колосален запас от сили, прахосан в десетилетни изпитни и лутания, додето най-после струите му, размътени и уморени, да найдат пак равната долина — напусната по-рано.
XX. Към север
На третия ден от революцията Невянка и хаджи Евтим пътуваха във файтон за Бяла черква. Денят беше хубав, полето широко.