В свободното време той пишеше писма. Виждаха го по цели часове, че навел бяла глава, скърбуца с перото и пълни големи листове с дълги послания до жена си или дъщеря си, които обожаваше. Той им описваше със старчески възторг България и всичко българско в най-розови цветове. Заспалото му досега народно чувство, което събуди първия клик на Руско-турската война, растеше с нова сила; всеки ден той повече се влюбваше в България. Превождаше им чрез помощта на българите чиновници български патриотически стихотворения, хвалеше им Стара планина, видена само през очилата на въображението му; опоетизуваше небето и земята; прати им даже веднаж в тенекиева кутия малко пръст от българската земя. Той, в идеализацията на България, изливаше своето сърце и душа, жъдни да разменят мисли с далечните мили хора. Тия писма бяха утешението, съставяха щастието на стареца.
Но одевешните графови думи много го смутиха и той влезе твърде угрижен в божий храм.
IV. Бал
Половина километър на изток от Русе, до самия дунавски бряг, при гарата, в павильона на Хелмщайновата градина, ставаше танцувална вечеринка.
Часът беше близо десет. Звуковете на музиката се разнасяха далеко из тъмното поле и будеха съня на заспалите хълмове на Левенттабия. Прозорците на салона, дето играеха, силно осветлени, гледаха като огнени очи в нощната мърчина, премрежвани на всяка минута от сенки на човеци в движение. Пред входа на градината гледаха други светливи — по-малки — очи, фенерите на колата, донесли гостите, и тия очи постоянно се умножаваха.
В самия салон, напълнен с дами в изящни бални дрехи, с голи рамена и с кавалери в черни рединготи — някои във фракове, — вихърът на валса беше в разгара си.
Чужденецът, който би влязъл в тоя салон, би се зачудил от това пълно възпроизвеждане европейските удоволствия в един град едвам вчера излязъл из мрака на един варварски режим. Но той би се излъгал, ако припишеше тоя успех на влиянието на наплива от вънкашен свят, предизвикан от войната. Той би се почудил още повече, ако му кажеха, че тоя напредък не е от вчера и че той се дължи на един цивилизатор турчин. Мидхат паша беше направил от Русе не само столица на Дунавската област, но и център на европейска културност, взета в най-пустите си или най-грозните си форми.
В съседната стая — бюфета — също куп млади хора, залисани в живи разговори.
Сегиз-тогиз младежите се извръщаха несъзнателно към вратата, колчем тя се отваряше и пущаше вътре някоя нова натруфена гостенка, закъсняла пред огледалото си.
— Шопов! Хайде, кадрилът се почева! — обърна се един висок и тлъст момък към другиго от дружината — младеж с черно мършаво лице, който разправяше нещо с широки ръкомахания.
— Хайде и вие! — махна с ръка към останалите Шопов, па влезе в салона.