Подир героическите битки при Карабунар н Нова Загора, подир отчаяния и кръвопролитен бой при Стара Загора, генерал Гурко със своя отслабнал корпус и с няколкото си силно изронени дружини опълченци се дръпна в Казанлъшката долина и превали Стара планина. Тракия, една минута възликувала и помислила, че е освободена от гръмотевичното появление на смелия Гурков отряд, който посрещна с венци, се намери в страшно положение: тя бе изложена беззащитна на гнева и отмъщението на разсвирепелите победоносни господари. Настана кървавата отплата за кратковременното тържествуване, за пияния възторг на роба при виждането призрака на свободата си, призрак, изчезнал като лъжлив сън. Извърши се най-страшния епизод на тая война, епизод кървав и пълнещ с нàстръх душата, но чийто шум заглъхна в трясъка на плевенските катастрофи, в гръмът на епическите битки при Шипка, в заглушителний вой от грандиозните блъсъци на два мира… Южна България понесе сама наказанието за една радост, която изпитваше и цяла България, и една даде изкупителната жертва за освобождението й. Меч, огън и опустошение мина през всяко място, дето бе стъпил руски крак или дето се бе пратил поздрав на освободителните гости, или само бе се изказала най-малка радост за дохождането им. От двете страни на Средня гора и на Сърнена гора, в полите на Стара планина, в долината на Тунджа, в долината на Стрема — всичко бе потънало в кръв и пламък. Стара Загора гореше, Нова Загора гореше, селата там горяха; Калофер гореше, Карлово не гореше — но се пълнеше с български трупове, Бяла черква гореше, разграбвана от башибозуците, а жителите й бягаха през балканското гърло Леевица и през урвата на Амбарица; бягаха през същий път и всички български села от долината, дигнати като един прах от урагана на турската ярост.
Пътят на това плачевно шествие на хилядите нещастни бежанци беше насеян с дири от гибел. Мъртъвци, издъхнали от страх или премалялост, трупове окървавени, стоки, дрехи, оръжия — хвърлени, за да олекчат бягането. Турците преследваха окаяниците и в планината; в самата балканска долина, Леевица, отдето се почева спасителната урва, се търкаляха трупове окървавени на българи, застигнати от башибозуците. Планината не беше сигурна и по-навътре. Бежанците въз урвата с ужас си посочваха по двата успоредни ней ярове някакви малки фигурки между камъняците. Това бяха башибозуци. Тия злодейци бяха се изкачили отдругаде на тия високи точки и издебваха жертвите си. Бежанците отиваха напред, покорни на съдбата си. Връщане нямаше: отпред беше явна опасност, отзад беше вярна гибел. Някои от мъжете, било да сплашат тия дебнещи неприятели, било да си дадат сърце, изпразняха от време на време револвери из въздуха и балканските ярове повтаряха гърмежите. Тия смъртоносни оръжия едно по едно бидоха захвърлени на пътя, когато колоната приближаваше до горний край на урвата…
III. Конникът при Амбарица
Амбарица, подир Юмрючал, вторий великан на Стара планина, е една колосална, гола, разлата пирамида, наклонена на изток, отишла пòврага нейде в небето, дето събира облаците около челото си. Тоя връх, добре виден от цялата Стремска долина и от цялото Пловдивско поле, е изправен тъкмо над Бяла черква, но която вижда само полите му.
Спокойно и величаво държи Амбарица главата си в небесните вишини, из които се вият и грачат орли. По нейните приоблачни хълбоци, покрити с тлъсти паши, пъплят лятос богати юрушки стада, пасат на воля гойни говеда, хрупат с наслаждение тревата дребни, пъргави планински коне. Тишина царува в пространните самотии около гиганта. Вятърът едвам шумоли из букаците му и боровите лесове в подножието му; сегиз-тогиз горско пиле изкрече диво в столетната гора или разклати задрямалите вейки, като прехвръкне от клон на клон.
Никой не се е качвал на Амбарица. По нейната лъзгава и страшно наведена стръмнина шемет хваща, кракът се подхлъзва над пропастта, ветрища внезапни свалят шапката или носителя й… Само тоя луд делия Крали Марко някога, казва преданието, имал си житницата на върха — види се, да я направи непристъпна за крадци — а може би — от просто тщеславие — да покаже на света силата на Крали Марко. Отдавна вече Марко се е изгубил и амбаря му няма на върха, но върхът носи и днес спомена на тая Маркова слободия и се вика Амбарица.
Но ако се не намира там никаква следа от подвига на исполина, то ще намерите друго нещо, каквото второ няма: най-величествената гледка на светът!
………………………………………………………………………………
В това време, когато колоната на бежанците се изкачваше на върха на урвата, или по-добре — на лявото рамо на Амбарица, за да тръгне на изток по билото на гребена, на дясното рамо на Амбарица, из долът на Осъма, край боровете на Добрила, зададе се един конник.