Нощта беше безлунна и прохладна. Звездното небе стоеше високо над заспалата природа. Околните хълмове се чернееха и показваха като планини. В една непроницаема далечност, през тъмний Дунав, блещяха разсипани на един куп светлинки — там беше Гюргево. Из кривите пътеки на градината, хвърлили шалове на плещи, се разхождаха жени и девойки. Куп мъже извън градината се разговаряха с чести смехове. Камертонът беше пак Веригаров, неизчерпаем във весело игродумство.
Стремски игра на два танца с Драга. Още омаян и в блажен трепет от изпитаното наслаждение, той се разхождаше също навън, с графа, Жиркова и Шопова. Той често улавяше с поглед, в тълпата на жените в градината, фигурата на Драга, отлична по своята напетост.
— Няма какво да се каже, Найден Маркович, балът ви успя — каза граф Марузин. — Македонския ви комитет увеличи капитала си. Знайте ли колко ви завиждам на вас, българите? Вий имате своите насочени от историята ясни идеали, които не подлежат нито на спор, нито на съмнение, в които от първий българин до последний вярва като в богът си. България остая още земя на Инсаровците.
— Сега още е рано да се твърди това. Новите идеали не са се открили ясно в съзнанието й. Ний сега сме още пиени и зашеметени, ний празнуваме медения месец на сватбата си със свободата. Нашите идеали ще ги съзрем, когато изтрезнеем от това упоение.
— Но вий имате, чини ми се, един много ясен национален идеал: Санстефанска България.
— Той е идеал чисто политически, на българската история, тъй да кажа. А наший обществен, человечески идеал де е? Ний още го не видим. Страхувам се даже, че вместо един велик кумир, както бе досега, у нас да не изникнат много кумирчета, извикани от нови жажди, които има да се разбудят непременно, а някои се разбудиха вече у нас.
Един пайтон в тоя миг мина край тях.
— Госпожа Голичева! — извика Шопов.
— Защо тъй рано дезертира? Това е едно осиротение за бала — каза графът.
— Тя още одеве казваше, че няма да достои, не й било дотам добре — забележи Стремски.
— Понятно, понятно — избъбра графът, като че говореше на себе си и си отговаряше на някой по-прежен въпрос.
Заминаха край купа на мъжете, дето Веригаров разправяше. В тоя миг зачу се нов, весел, еклив смях.
Нашите приятели неволно зачуха тези уломки от разговор, вървейки по-бавно:
— Как, ти й каза това? — попита един твърд, силен глас.
— Казах. Вие знаете, че Веригаров познава от дъно женската натура — каза Веригаров.
— О, той е имал такава възможност да прави студии по парижките булевари — забележи друг шеговито.
— Жената ще ти прости лесно най-грубите оскърбления, ако ги облечеш във форма на ласкателство към хубостта й — каза Веригаров.
Очевидно, минуването на Светлина беше възбудило одевешний смях, а думите Веригарови без друго се отнасяха до нея. Приятелите разбраха това инстинктивно.
Стремски се намръщи, но се спря с другите под акацията, увиснала навън от градината.
— Как бяха? Кажи ги пак!
— Но каза ли й ги?
— Казах й ги на ухото, като играх с нея първата полка — отговори Веригаров.
Стремски леко потръпна. Той спомни, че Веригаров игра в първата полка и с Драга.
— И тя? — питаше пак един.
— Тя ги чу с голямо удоволствие и се изсмя почервеняла. Това й беше приятно. Аз ви казвам: жена на комплименти се не сърди. Колкото по е хубава, по й са приятни. Грозните жени очакват хвалбите като милост; прекрасните ги очакват като дължим данък.
— Това е право: нашият дунавски Дон Жуан познава женския гъдел — потвърди друг.
— Наистина ли е ваше съчинение тоя куплет!
— Собствено — каза Веригаров.
— И живо, и духовито… Особено играта с думите, прелестна — добави друг.
Веригаров очевидно изпитваше силно удоволствие от направеният ефект. Куплета, който току им беше прочел, достави нов триумф на дребнавото му тщеславие.
— Слушайте — каза решително Веригаров.
Дружината се навали около него, за да чуе с внимание. Веригаров издекламира с нисък глас, като произнасяше откроено и значително всяка дума:
— Браво! Чудесно!
Раздадоха се ръкопляскания и смехове.
Стремски и графът се изгледаха.
— Що за цинизъм! — каза графът с негодувание.
— Тия стихове са откраднати от влашки. Чел съм ги вече — забележи Жирков.
Стремски беше презеленял.
Веднага приближи към купа и каза Веригарову с глас, в който ечеше буря от омраза и презрение:
— Веригаров! Ти си един безчестен человек! Ти пръскаш подлости за една девица, която ти направи чест да играе с тебе, един дурак!