Тия думи паднаха като гръм сред смеховете.
Зашеметен за един миг, Веригаров се съвзе. Той отговори високомерно:
— Вместо всякакъв отговор на твоята дебелащина, аз ще ида да танцувам с госпожица Филович — тя пак ще ми направи чест. Тя толкоз иска да знай от твоята забрана, колкото аз — от псувните ти.
И той се запъти към салона, дето бе засвирила пак музиката.
Стремски му извика:
— Запретявам ти да се доближиш до госпожица Филович! Ще дойда да те хвана за ухото насред бала и ще те извлека навън като…
Графът и Шопов се мъчеха да го успокоят.
Веригаров влезна в павильона. Стремски го следеше с очи де ще се упъти, готов да изпълни заканата си. Видя, че Веригаров влезе в бюфета с двама от другарите си. През прозореца се видеше как Веригаров и те разпалено приказваха и махаха с ръце.
— Да идем да седнем в градината, ти имаш нужда от освежаване: няма да влазяш вътре — каза графът, като хвана участливо под мишница Стремски и го поведе.
Стремски пъхтеше. Той се остави на това движение, като не отмахваше гневния си поглед от осветления прозорец на бюфета.
VI. В градината
Макар и да знаеха дружеските отношения Стремскеви към семейството на Филовича, и особено към Драга, графът и другите все бидоха доста изненадани от силата на това негодувание. Те не знаеха, че близостта на Найдена с Драга беше отишла по-далеко, отколкото мислеха, и беше се превърнала на любов.
— Има тука друго нещо: дали той действително се е осмелил да й изговори тая гадост? — каза графът.
— Този фанфарон се хвали, не вярвайте — забележи Шопов.
— Но той е способен да направи това — каза Стремски. — Той си позволява всякакви нелепости, защото му се прощават. Веригаров е една дребна душица и всичкият му идеал е да печели ефекти чрез шутовски остроти и плоски каламбури. В случая аз не вярвам да е казал това на Драга Филович; но ако го е казал, тя не е преглътнала, но му е казала каквото му прилича, като възпитана девойка.
— Аз ви уверявам, че дрънкаше само на лапавица; той пи в бюфета — каза Шопов.
Стремски се обърна към графа.
— На, одеве говорехме за новите идеали, които ни трябват… Ето какъв идеал ни трябва да постигнем: да се превъзпитаме, да станем хора характерни… Вие ни освободихте от турския деспотизъм, но от нашата българска безхарактерност не можете вие да ни освободите. Ний сами трябва да се освободим… Негова милост, Веригаров, е едно блестяще изражение на тоя наш обществен недостатък. С всичката си пустота, безсрамие и нищожество, той е приет от нашето общество, глезен даже от него и получава сърдечни ръкостискания вместо плесници. У нас нито знаят да се възмутят, нито да бъдат горди… Ний еднакво подаваме ръка и на честния човек, и на мазникът… Все ни е едно… Вий чухте одеве как се смееха драго ония господа около Веригарова, когато той им четеше стиховете? Между тях има добри младежи, но и те се смееха весело… Никому не хрумна, че насърчават една подлост, че опетняват едно момиче… Що им трябва да се възмущават?… Той не падна нито на косъм в уважението им… Безхарактерност безподобна! Чухте одеве какво ми отговори той, когато го оплюх? Че ще иде да танцува с Драга Филович! Ни лук ял, ни на лук мирисал!… Уверявам ви, че ако ида сега да му кажа, че съм се шегувал — той веднага ще бъде приятел и ще ми предложи добродушно едно пиво. Ето идеалът, графе, който ни трябва да постигнем: да станем хора с характер, хора с принципи! Трябва ни да се преродим, за да заприличаме на человеци!… Ако това не сторим, Веригаровци ще дават тона у нас — не само в обществото, но и в явният и политическият живот… Вий убихте турската тирания, а нам следва да убием веригаровщината у нази си, която сме присмукали в кръвта си чак!…
Тоя изблик от негодующи чувства пооблекчи Стремски. И нощният хладец работеше успокоително на нервите му. В салона гърмеше музиката и се въртяха двойките. Наоколо кърът беше тъмен, с изключение на двата фенера пред гарата, задрямала в тишина. От Дунава изпищя параходна тръба, знак, че параходът напуща пристанището. Скоро той пролетя над тъмната река, като метеор, с червения огън на мачтата му. Глухото боботене на колелата, порещи водата, стигна дотука. Но никой не забележи минуването му: одевешната случка занимаваше още умовете и даваше повод на нови кратки пориви от гняв у Стремски, всеки път впрочем по-слаби.
Но желанието да говори с Драга го глождеше и той нетърпеливо гледаше към салона.
— Да станем! — каза най-сетне той.
— Не бива да ходите вътре, Найден Маркович!