Какво да се прави?
Иззад бараката, край брега, зададе се някой си.
Двамата пътници се извърнаха, те мислеха, че това е чиновник при пристанището.
Но видяха в сумрака, че той беше турчин.
— Що дири тоя враг християнски тука? — пошъпна Мачухонски на Стремски, като отстъпи предпазливо.
Турчинът ги поздрави.
— Не бойте се — каза Стремски, — този турчин ни трябваше: той е каикчия.
— Как, вий с лодка ще минете? — извика старецът.
— Като няма параход — с лодка — ако този се наеме. Моята работа е още по-припряна и неотложна.
Старецът гледаше настръхнал Дунава. Реката се чуваше, като глухо шуми.
Стремски влезе в преговори с турчина. Той беше момък снажен, мускулест и силен под съдрания си ментан. Стъргуваха се скоро, защото Стремски даде веднага исканите три лири, плата пет пъти по-висока от обикновената. За да покаже, че не взима твърде скъпо, турчинът забележи, че само неговът каик се намира тьдява и че ще излезе вятър, който ще удвои трудът му. Поканен от Стремски да му бъде другар, Мачухонски се намери в недоумение. Минуването с лодка нодщя Дунава го плашеше. Но като сметна, че чрез това пътуване той избягваше страшната случайност да не угоди на началството, колебанията му намаляха. Те съвсем изчезнаха, когато Стремски му заяви, че нищо няма да плати той.
Те последваха турчина край бараката и край напластените складове греди по брега и дойдоха при устието на Черни Лом, дето стояха на завет катерите и канонерките. Там във водата леко се люшкаше и една лодка. В нея спеше человек. Той веднага стана, разбуден от присъствието на другите. Това беше пак турчин, къс белобрад старец, с боси крака.
Отвързаха лодката от колът, старият я опиняше и държеше долепена до дървената груба скелица, каквато си стъкмяват лодкарите. Младият турчин, изправен във враницата, подаваше ръка на пътниците, за да влязат.
Мачухонски дълто се моли и кръсти неподвижен, па влезе и той.
Турците се наместиха на двата края и загребаха.
— Прекръстете се, Стремски! — забележи Мачухонски, като пак захвана да се кръсти и гледаше водата, която се плискаше о лодката със странно жвакане.
Стремски се прекръсти.
Лодката отиде навътре.
X. Черноморска молитва на Дунава
Дунавът се тъмнееше отляво и отдясно. Българский висок бряг на всяка минута меняваше тъмните си очертания, според напредването на лодката към изток. Той се виждаше даже по-висок — от напластените зад него хълмове, с които се сливаше сега в една черна маса. Русе се грамадеше с причудливи форми по височината си и открояваше в звездното небе начупений си силует, наострен с високи здания — имеющи вид сега на колосални градежи — и пресечени от гранатите минарета; тук-там из тая тъмна грамада личаха редки, закъснели светлини. Недалеко от Русе един остров, покрит с върбак, израстваше сред реката, стесняваше я и я делеше на два ръкава. Лодката следваше пътя си между тоя остров и черните бреговити урви на Русе. Тя скоро го остави назад, тикана бързо от течението — доста силно тука. Когато и островът остана отдиря, отляво никакъв предмет не пречеше на погледа. Румънский бряг, снишен и равен с водата, оставяше свободен кръгозора. Само българский бряг, изринат и хълмист, протакаше своята черна линия далеко на изток.
До едно време лодката вървеше успоредно с него, като оставяше на бързея да я влачи напред. От едно място лопатарите й измениха посоката: тя хвана да сече Дунава накриво, като да се приближи до левий бряг, въз който, далеко навътре, зад острови, ръкави и блата, се тъмнееше Гюргево.
Дунавът шумеше повече и повече. Вълните му, сечени косвено, удряха грубо каика и го люшкаха. Забележваше се доста силно бърчене на водното равнище. Често плисък от воден талаз засипваше дрехите на пътниците с хладни пръски. Растеше вятърът. Турчинът предвидя вярно. Намножаваха се малките бели гребени на развените талази. Водната бездна кипеше. Привикналите гребци мълчаливо продължаваха безконечните си равномерни дърпанета на лопатите, със свалени горни дрехи и разголени гърди. Пътниците не приказваха, само гледаха шумящите, разиграни вълни и се крепяха при всяко силно накланяне на враницата. Стремски беше цял потопен в тревожните си мисли, той обсъждаше онова, което имаше да срещне и да прави в Гюргево. Образът на ветрената Светлина му се мяркаше в сумрака на нощта със своята пленителна сила и порочна красота. Той му се усмихваше, плачеше, изчезваше в кръгозорите на мисълта му. Мачухонски сегиз-тогиз издумваше нещо, цял втрещен от бурливостта на Дунава, който вреше и кипеше като котел въз огъня. Той не дигаше очи от талазите трапове, които отваряха пред лодката. Той си мислеше за душата. Спомни си молитвата за мореходците от Великия требник, която бе научил изуст, пред едно пътуване по Черно море от Керч до Новоросийск, преди осем години. И той зачете със силен глас, който заглъхваше в шумът: