Да споменем, че Стремскевото вратоломно пътуване за Букурещ не беше безплодно. Деликатната му мисия беше се увенчала с пълен успех. Найден предума Светлина да се върне при мъжа си, той й даде да види всичката дълбочина на ямата, която зееше пред нея. Светлина се беше завърнала още снощи по десет часът, придружена с мъжа си, който беше я възчакал в Гюргево.
Нека кажем, че среднощното избягване на Светлина остана неизвестно за одумниците градски: случаят иска, щото на пристанището и парахода да се не намери никой, който би познавал бежанката. А връщането с мъжа й беше естествено нещо и не възбуди подозрение върху семейната драма, разиграна в домът на Филовича.
За предпазливост Стремски тръгна от Букурещ със следующия влак, като смяташе, че ще успее да бъде в Русе по полунощ, че ще има време да си отспи и заранта да бъде при Константиновата пивоварница, готов да размени куршумите си с Веригарова.
При всичко това, из пътя към Гюргево той мислеше само за Драга и не можеше да си съсредоточи мислите за двубоя. Той искаше и не можеше да се спре на това сериозно, даже съдбоносно събитие, което криеше за него утрешния ден. Той даже се силеше да повярва, че има такова нещо. Дали презрението към нищожеството Веригарово, дали предчувствие, че тоя дуел няма да се сбъдне, или силата на други вълнения — но Стремски не мислеше за него. Веригаровът образ беше много незначителен, много блед, за да може да вземе място в душата му.
Но едно непредвидено обстоятелство го накара да се сепне и цял да се погълне от мисълта за двубоя. На полпът между Букурещ и Гюргево влакът се спря пред ненадейно провалений мост над река Кинещи, приток на Арджеш. Поправката на моста трая до пет часът заранта и Стремски трябваше да чака там със страшно безпокойство и мъка в душата да не би да закъснее. Най-после той пристигна в Гюргево на седем часът и едвам на осем тая заран пристигна в Русе, съсипан от тревоги и умора…
XIII. Родоначалник на българските дуели
Подир обед Найден не ходи на канцеларията. Той имаше голяма нужда от почивка подир толкова непрекъснати вълнения през последните две денонощия. Той спа няколко часа укрепителен сън. После се уми, облече чисто, за да иде у Филовича.
Когато да излезе, вратата се чукна.
— Свободно! — каза Стремски.
Влезе Мачухонски със сяйно лице.
— О, Найден Маркович, поздравлявам те! — извика старецът възторжено и го целуна в устата. — Моят герой остана здрав и читав: молих се богу цял час тая заран в църква. И бог всемилостивий те запази невредим, както запази нас и в бурята на Дунава… Молитвата е велико нещо, Найден Маркович. До десет часът стоях като на тръне и чаках известие от бойното поле. Никой не иде, нито негово сиятелство, нито Шопов иде. Не щеш ли — всред тая велика неизвестност за твоята съдба, негово превъзходителство ме праща в Гюргево, да тръгна без забава!… Помисли си сега моята мъка през толкова часа, далеч от Русе, да не зная!… Току сега се връщам и цял треперя!… Дойде ми ужасен страх за вас, Найден Маркович, помислих: злощастие се е случило. Тичам у вас, най-напред питам бабата: „Дома ли си е Найден Маркович?“ „Дома“ — отговаря. „Здрав?“ — „Здрав“ — отговаря… Ах герой си ти, Найден Маркович, герой и победител. Всевишният создател брани твоята глава…
И старецът, просълзен, след тоя поток от думи, излян в един миг, защото инак би го задушило вълнението, седна срещу Найдена, за да слуша разказа за двубоя му.
— Благодаря ви, Аким Филипович, за участието. Но напразно е било безпокойствието ви: опасност никаква нема за мене — каза Стремски.
— Не говорете така: със смърт се не играе… Ну, разкажете за битвата.
— Нема битва, казах ви.
— Защо?
— Защото противникът се не яви.
— Ах!
— Ний чакахме на уречепото място дълго. Най-после секундантите на Веригарова дойдоха, ама без Веригарова. „Де Веригарова?“ — питаме. „Веригаров го арестува градоначалника!“ — отговарят. „Защо?“ „За да не стане дуела, който губернаторът възпретил.“
— И отлично! — извика старецът.
— Чакайте. Графът се възмути. „Това е лъжа, каже: губернаторът не е давал такава заповед! Напротив…“ Но какво да сторим? Не ни остаяше друго, ами да се върнем мирно у дома си, Аким Филипович. Видите прочее, нито опасност, нито геройство има: само още една подлост в нова България.
— Слава богу, слава богу!
— Как: слава богу? Защото стана една подлост?
— Защото се не бихте. Грехота е кръв християнска и братска да се пролива. Градоначалникът е излъгал, като замесил губернатора, но добре е сторил, че е арестувал Веригарова и не е дал възможност да стане дуел.