Нямаше от него какво да се очаква.
Нямаше отнийде надежда.
Тогава защо написа тия две депеши?
Той ги скъса с яд.
И заходи назад-напред из стаята си, мрачно умислен.
А в умът му ненадейно се откри ясна картина:
Длъгнеста дворчина, постлана с камъни; бистра барица ромоли през средата, а чучурче в дъното шурти весело; прозорци с бели завеси гледат в двора; зелени чемшири покрай зида; една люлика; лоза закрива половината двора със зелений си покрив; на едно място одърче, постлано с шарен китеник; на него баща му, по басмен халат, гологлав, с чибук в ръка, пие си послеобедното кафе. Оттук, през покрива, далеко в небето, две бърда от Стара планина се гледат. Деца, малки и големи, играят: двора шуми от звънливи гласове, пълни се от радостта на живота… Всеки камък на тоя двор е познат на Стремски, всяка плоча, всяка рязка, всяко нещо — мило му е… И ония керемиди, дето се смъкнали и надвисват от стряхата, като че ще паднат, му са мили и му говорят… И благодат чудна изпълня сърцето му при тоя отраден вид, възкресен от възпоминанията му.
Да, сега всичко това е пепел.
Но пак свята.
И тая пепел я изкарват на продан за дълг.
Цял свят от сладки образи и спомени се съдържа в това пепелище, което някой си Шамуров ще продаде за безценък на друг някой Шамуров, за да си съгради там кръчма, или пък да си хвърля сметът.
— Богохулство! — извика пак Стремски.
Вратата се чукна.
— Влезте! — извика той, като си обриса очите.
XVIII. Приятелят на Филовича
Влезе един изящен господин, на средня възраст, с цилиндър, с червендалесто, пълно и здраво лице. Той свали шапка още от вратата, като извади дясна ръкавица, за да се ръкува.
— Дразински! — назова се той с учтив поклон. Стремски му хвана ръката и го покани да седне.
— Аз нямам чест лично да съм запознат с вас, мосье Стремски — започна гостът с един изискан тон и не с руско произнасяне, — и бях просил господина Иваница Филович да ме представи на вас. Но за жалост, по неразположение тия дни, той не излазяше. Вярвам обаче да ви е говорил за мене.
— Да, спомена ми за вас снощи — каза Стремски, като се чудеше какво има да му съобщи тоя червен господин.
— Възхитен съм тогава — продължи Дразински, — господнн Филович е мой приятел отдавна; а сега, мога да каже, нещо повече от приятел. Търговски сношения ни са свързали още от турско време; защото ние сме хора на труда и от него очакваме средствата за съществуванието си.
— С какво се занимавате?
— Ний сме взели върху плещите си тежката грижа да снабдяваме с храна храбрата армия, която освобождава отечеството ви. И ние, както виждате, взимаме своя почтен дял в делото на великия подвиг на руския народ… Вий сами сте пренесли големи жертви, изгубили сте любезния си отец в тая война н всичкото ваше състояние станало пища на пламъците, разорени сте! О, знам! — и Дразински доби покъртен вид. — Но няма що: съдбата е променлива: днес зла — утре добра, и тъй нататък.
— Вий сте предприемач на доставката на брашното? — попита Стремски, като разбра сред тоя куп думи, че пред него стои порядчикът, чието брашно днес щеше да преглежда комисия.
— Да, мосье Стремски.
— Драго ми е.
— Аз днес ще имам радостта пак да ви видя като член от комисията при прегледа. За мене е щастие, че присъствието в казаната комисия на най-добрия приятел на моят най-добър приятел ми е една гаранция във внимателното, тъй да кажа, благоволителното й отношение… към… собствено… Имайте пред вид, мосье Стремски, че правите задължение и великодушие към най-благородния си приятел… Такива са человеческите отношения: един от други имаме нужда. На услугата — услуга отговаря…
Стремски погледна часовника си.
— Вие ще ми позволите — каза той и стана.
— Да! Извинете. Време е за обед — каза приветливо Дразински; — пак ви съм крайно признателен за любезния прием и моля да благосклонствувате към нас — завърши подобострастно Дразински, като си взема от масичката, при която седя, цнлиндърът и се дръпна назад с почтителни поклони и излезе.
Стремски си тури шапката, за да излезе също, да иде да обядва с графа. Ненадейно видя на кръглата масичка, на същото онова място, дето беше стоял цилиндърът на Дразински, един плик. Стремски го взе и го прегледа… Той беше дебел.
— Забравил си е писмо този Дразински — каза той, но веднага почервеня, като видя с много ситни словца името си написано на пликът, и отдолу пак с такива словца в скобки: „С пятью тысячью рублями.“