Момъкът остаяше вкамънен на мястото си. Нови тълпи. Той попита пак:
— Тати какво стана?
Не знам.
— Не видяхме го.
— Отзади трябва да е…
Не иде отзади той и знаят къде е, но никой не желае да каже скръбното известие. Та и момъкът го знаеше. Но той питаше неволно, несъзнателно и несъзнателно търсеше с очи някого из множеството. Пот като град капеше от челото му.
Той неусетно се облече в палтото си, почувствувал тръпки от студения вятър.
Една бабичка, превита òдве, пъшкаше и охкаше. Той я пресрещна.
— Бабо Кито!
— Найдене! Не грижи се, синко: праведната му душа отиде в раят, на баща ти. Ох! Отиде си той, аз грешна остах.
— Как загина той? — попита Найден със стиснат глас.
— Още тая заран — захвана бабичката, като се спря не толкова за да говори, колкото за да си почине — зададоха се, синко, проклетниците из реката… Мъжете избягаха нагоре, останахме ний, жените, остана и баща ти… Горкият, задъхваше го, две крачки нагоре не можеше да направи. Иван Кирков беше още близко. Като видя, че баща ти ще загине, повърна се. „Ела, бай Марко, каже, да те скрием, мигар те не съпикасат турците“… Па го поведе баща ти из долчината нагоре из храсталака, хвана го под мишница, тури го да легне до едно притулено място, па накъса шума и бурени, та го покри, остави го там на милост божия и избяга. Нас, жените, булките, децата, обраха, всичко взеха. Аз паднах там, да умра… Не можех вече да държа нататък. Не ме съсякоха, оставиха ме, видиш… Булките и децата откараха само назад. И Шамуровката откараха с двете й момченца и майка й. Тя, когато Иван отведе баща ти, даде му на баща ти да ги скрие в кесията си сто лири, в кърпа ги имаше… А връвта жълтици беше зашита в ентерията на малкото й дете. Намериха ги още там!… Тя се вайкаше невестата и си скубеше косите. Изгубила си беше дъщеря си, Невянка… Думат, че турците я отвели там в гъсталака. Лошо, баба!… Какви страхотии дочакахме! Боже, имай си милост за нас!
— А тати какво стана, бабо Кито? — попита нетърпеливо момъкът.
— За него аз да ти разправя, Найдене! Добър вечер! — обади се един човек, дребен, с потури, като отриваше с ръкава на ризата си пота по челото си.
— Ха, нека ти разправи Иван… Той скри баща ти и по-добре знай всичко. Па хай вървете? — и бабата подзе пътя си тиришката.
— Да вървим и да ти разказвам — каза Иван Кирков. — Баща ти, Найдене, като го завих с шума, оставих го. Рекох му: „Сега не мърдай тука, бай Марко. Остай сбогом!“ Да можеше малко да държи, щях да го изведа с мене си, като го крепя… Но той стъпка пристъпи, и седне: слабост голяма… Поглежда само за тебе, за коня — няма ви… Както и да е… Тръгнах нагоре между храсталака и младите борики, та да завия към върха. Кога повървях малко, обърнах се да видя баща ти. Какво да видя? Двама турци при баща ти — подушиха го завчас! Той стана клетникът… Нещо му извикаха и взеха да го тършуват. Той измъкна и им подаде кесията си.
— Нашите пари и Шамуровите! — избъбра Найден.
— Щом взеха парите, захванаха, Найдене, тъй, както стоеше прав, да го кълцат с ножовете си. Той падна и извика: „Аман! Мерхамет!“ Но прегасна и вече се не чу. Изпразниха и два пищова в него, па си отидоха. Аз се спрях още малко зад канарата, та го гледах. Както се простря, тъй си и остана. Мъченик умря. Бог да го прости. Ти да си жив.
Найден плачеше.
Иван Кирков прибави:
— Найдене! Па помни кой сече баща ти. Най-напред го засече Юсуф Табакът, бреговчанина, с когото се познаваше баща ти, чунким от него кожи купуваше… На турчина достлука е на коляното.
Дългата върволица, от която правеха част Найден и Иван Кирков, сега минуваше отгоре над голямата борова гора, която се чернееше в урвата, на северната наклонност на гребена. Отдясно им се издигаше пак стръмнина.
Тълпата разбъркана и плахо отиваше напред, като увличаше в устрема си и Ивана, и Найдена, който водеше коня си. Те едни застигваха и отминуваха, други тях надваряха… Един конник, малко отпреж, яхнал на висок, хубав жълт жребец, разправяше със силни и сърдити ръкомахания на ония, които вървяха до него, и често турски псувни стигаха до слуха на Найдена. Веднага той се извърна, изгледа го, па се повърна назад, като пробиваше навалицата, и се изпречи пред Стремски. Очите на тоя человек, висок, бледен, с дълги мустаци настръхнали, бяха страшни. Найден се спря, като позна хаджи Гъча Шамурът.
— Найдене! — извика той. — Жена ми тая заран е предала в ръцете на баща ти сто лири!
— Казаха ми, бай хаджия — отговори Найден.
— Тия пари да ги дадеш!
— Баща ми го убиха, знайте, и вашите и нашите пари взеха турците.
— Тия пари да ги дадеш! — изкряска хаджи Гъчо. — У тебе има пари!
— Имам само двайсет и две лири — отговоря Найден, — но те ми трябват.