До тях двата мъжа: единият с кокалесто длъгнесто лице, със сиво шаячево сетре, стоеше като пън неподвижен. Другият — също във френски дрехи, нисък и дребен, кьосе, с набърчено лице, с попукани от страх устни. Той стоеше пред коня Найденов и предпазливо бъркаше в джоба на сетрето си.
— Генко, хвърли го! — пошушна му другаря му.
— Ти, булка, и ти, булка, оттеглете се: вас назад ще ви водим! — каза един от турците на Гинка и на селянката, след като погълча нещо с другите. — Хайде, кучки, нататък! — и той ги тласна и отдели от другите.
Гинка извика; селянката изплака. Старата изрева, колкото й глас държеше.
В същий миг другите двама се спуснаха с ножове да сечат мъжете и пръв им се попадна Кирков. Бедният човек изпречи двете си ръце срещу ятаганите в същий миг, когато черноликият турчин с кървав още нож в ръката се оглеждаше за Найдена.
Внезапно зад шията на коня се раздадоха, един по друг, четири гърмежа от револвер. Кълба пушек забулиха коня и стрелеца, затулен зад него.
Турците пред това неочаквано нападение взеха да бягат нагоре из камъняка, колкото уплашени, толкоз и изненадани. Единият от тях политна, седна, като се държеше за корема, па хвана да се върти по земята. Женорята се затириха напред с писък. Увлечени от общото движение, и другите мъже се устремиха с тях напред.
Оня, който гръмна, беше Стремски. Отчаяното положение вдъхна отчаяно решение на смелия момък. Един миг преди това, пръв поокопитен между другите пленени мъже, той беше помислил да търси спасеие в бяг към гората, макар че още при първите стъпки щеше да бъде свален от куршума или ножа на турците. Той знаеше това, но друга искра от лъжлива поне надежда не съществуваше. Той нито оръжие имаше, за да се брани и да продаде скъпо живота си, нито пък можеше да очаква милост от свирепите кръвници. В тоя страшен миг нещо твърдо падна въз десния му крак. Той помисли, че е камък, но като погледна, видя че е револвер. Ниският българин в страхът си беше си хвърлил назад револвера, за да се не намери у него. Внезапно косата настръхна на Стремски. Със светкавична бързина той се наведе и взе оръжието и със светкавична бързина той се затули зад коня, за да извърши онова, което току-що разказахме.
Револверът имаше всичко изпушканите четири патрона. Стремски погледа към гората, отляво, и реши към нея да припне. Друго и не му остаяше да направи, и то без най-малко бавене. Защото турците, въпреки познатата черта на характера им — да се стряскат и отстъпват само при проявлението на мъжество у противника, веднага се затириха насам с яростни викове към дръзкий гявурин, който от хилядите бежанци един се осмели да бъде храбър и да се брани.
Стремски вече бягаше низ урвата, като правеше грамадни скокове. Зад него пукаха пищовите на двоицата турци, завчас притърчали на самия бряг на урвата. Стремски чу не един куршум, че пропищя край ухото му. Веднага той биде посрещнат с други гърмежи отдолу; бели кълба дим се засиняха по четири разни места в гората. Нему се стори, че позна същите ония черкези, които по-рано го посрещнаха, при падането на коня му. Вероятно, те обираха наблизко други бежанци и при чуването гърмежите бяха се затекли на помощ на едноверците си, а когато видяха посоката, по която бягаше Найден, слезнаха и завардиха гората. Тяхното притичване и бе ободрило двамата турци. Стремскеву не остаяше никаква надежда почти. Той видя, че живее последните минути на живота си, но той не бе в състояние нито да измени нещо, нито да се брани, нито да се спре. Той следваше да припка надолу към белите кълба, които непрестанно се подновяваха, той се оставяше на неудържимата бързина на бегът, утроявана от стръмността на мястото; краката му не му се покоряваха, а се движеха надолу някак механически, с чудовищна скорост, като че чужда воля им заповядаше и ги окриляваше. Така, сред гърмежи отзад, сред гърмежи отпред, единствен нишан на куршумите, които бръмчаха около него, Стремски като един вятър мина между две нови кълба дим и под блясъка на един ятаган, който замахна въз него, и се втурна между по-вътрешните борове, незакачен още. Пукотите продължаваха зад гърба му, а той все се вдълбочаваше навътре между правите стволове и гората забуча страшно от много пъти повтаряните екове на гърмежите. Те следваха още, когато той потъна съвсем и се изгуби от погледа им. Вероятно, гърмяха напосока въз него. Турците не влазяха никога по-дълбоко в гората да гонят жертвите си, те се бояха от ненадейно нападение на „комити“ — име, което по това време даваха на опълченците — или московци, които господаруваха на север от този гребен. Гърмежите млъкнаха, гората утихна и само ушите още дълго бучаха на бежанеца. Той се тръшна на едно по-равничко място между два повалени бора, безсилен и неподвижен, с очи, впити в небето, къс от което се виждаше между тъмните клонове на столетните дървета.