— Имам чест да ви поздравя, ваше височество! Жител города Бреговаца и ваш покорноподанний.
— С какво се занимавате тука? — попита княз Александър.
— Адвокатска длъжност. Стараем се още за возродителната България… Сиреч, станахме жертва — за развитие православной религии из мохамеданский полк!
Секретарят, който се сети, че има пред себе си знаменитият покръстител на туркините в Бреговец, за което бе станало и дипломатическо питане, разказа усмихнато по немски князу подвизите на адвоката.
Князът се засмя весело, кимна благоволително на Дикий Барин и даде знак за тръгване, без да дослуша адвоката, който щеше да моли за служба…
Дикий Барин ревна пак „ура“ и подир него хиляди още гръмнаха и зацепиха въздуха. Навалицата всред облаци прах и с изступлени викове хукна подир файтоните, които отиваха към черквата, дето щеше да има молебен, размеси се с тях и скоро ги раздели от колата на княза, потънала в талазите на народния възторг. Тичаше и Дикий Барин, като викаше и махаше шапка и с юмруци си пробиваше път из народа, за да приближи пак до княза. Защото славолюбив человек беше тоя Дикий Барин и от тая минута той порасте сто педи високо в собственото си уважение!
XVIII. Покрай Бързия
Бреговецкия проход е един от най-живописните на Стара планина, именно — по северния й склон. Буйната Бързия, шумна и пенлива, се спуща през много водоскоци в дълбоката си матка, ревешком скача по балваните и бяга към долината. Двете високи и стръмни урви на долът са покрити с букак. Величествените и столетни дървета се катерят гъсто, като войска исполини, по склоновете и придават чудесна красота и великолепие на тоя планински дол. Окото с наслаждение се лута по техните зелени бухлати шатъри и люби да потъва в тайнствените самотии, които се прозират в сенките между белокожите стволове. Шумът и бученето на реката пълни цялата околност с ек. Навред шума, сенки, луда растителност. Човешките гърди поемат жадно влажния въздух на усоята през летните пекове. Пътникът, който иде тогава от голите равнища ломски или от София — минал през пустинните, каменити и опечени баири на южния балкански склон — изпълня се от радост, като се озове в хладната пазва на това горско гърло. Картината е възхитителна, очите не могат да се нагледат, душата се опива от шумовете, зеленината, хубостите и величавите видове, натрупани тъй щедро от природата на едно място.
Шосето извива край Бързия ту отляво, ту отдясно и се катери лъкатушно по високите урви над нея, се край букака, а някъде — и през него. Правено още през времето на Мидхат паша, то е доста върло и пощенските коне не могат да изкарат колата, като преминат един километър оттатък Клисура. На тая точка управлението запряга колата с волове, а конете се изкарват на върха. Понеже вървежа на воловете е твърде муден, пътниците предпочитат да слазят и пешком да вървят, сиреч да правят най-прелестната разходка под сянката на тия вековни букаци и над пропастта на шумящия дол.
Из тоя друм пътуваха пеша и Найден, и Догански — за към София.
Защото докторът се беше решил да тръгне заедно с госта си. Причината на това бързо тръгване беше опасността, в която го тури подаденото вчера заявление до княза, което още днес навярно щеше да тръгне за министерството с резолюцията му. Докторът прочее реши веднага да се яви пред началството си и да отстрани бедата, която го заплашваше.
Колата им идеха отзад, като скърцаха и скриптяха жаловито, водени от флегматичния шоп-колар, отхлупил шапката назад.
Докторът не беше приказлив тоя път, безпокойството го ядеше, той беше замислен, нетърпелив и намираше друма нетърпимо уморителен. Найден, напротив, се усещаше в добро разположение на духа и мълчишком се опиваше от хубостите на природата, която тука му се показваше съвсем от нова страна…
Но вниманието и на двамата биде привлечено при един завой, на който излазяше пътека из букака, от някакви отдалечени викове в гората. Току-що се допитваха какво ще бъде това, из пътеката изскокна един селянин с капица на главата.
И двамината го познаха веднага.
— Рангел! — извика докторът.
— Убиецът! — извика стреснат Стремски.
Рангел се затече към тях куцишком.
Докторът си фана револвера.
— Какво искаш, бре? — попита сопнато той, готов да се брани…
— Избавете ме, помогнете ми, господин докторе! — извика умолително убийцата на Юсуф ага.
— Кой те гони?
— Потерята, стражари — той посочи гората, отдето приближаваше топтенето.
— Дявол да те земе тебе! — изкара му се докторът. — Де да те скрия? — В джобът си?… Ето ти цяла планина! Тичай!