XIX. В планината
Билото на Стара планина при Петрохан, през което се префърля нейния главен западен проход, е широка гола поляна, траповита и вълниста, покрита с дебела паша, изложена на вечни ветрове. Сред нея, край шосето, е заложена простата гостилница Петрохан, която е дала името си и на прохода. От изток и от запад на поляната се издигат високи рътове; западният, който е един хълбок от Ком, е полупокрит с буки; източният е гол и увенчан със страшни и грамадни укрепления, назначени да бранят прохода от русите и напуснати от турците, без да дочакат неприятеля. От това било между гористата пролука от север се вижда в дълбочинето част от Бреговецката долина и бърдата й; от запад, под хълбока на Ком, се видят мълчаливи и пусти долове, голи ярове, мрачни зъбери и урви, от които вее страшна тъга и дивотия. На юг са пак долове, висове, урви, падини, се голи, дори до Мала планина, верига успоредна на Старата. Като измине поляната, шосето зафаща да наваля надолу по ребрата на една стръмна урва. Колата се търкалят с опасна бързина и сякаш че на всеки миг ще се гътнат в ужасната пропаст, която се отваря под тях. Оттук погледа потъва в дълбока тясна долина, покрита с морава, с няколко селца, кацнали по околните брегове, със звучни и славянски имена и скудна растителност.
След два часа вървеж, при най-голямата жега, колата спряха при един от Гинцките ханища в долината. Там щеше пак да има промянка на коне и по-дълга почивка. Нашите пътници, безпокойни за Рангела, когото бяха земали под покровителството си, назърнаха в кръчмата на хана. Вътре на хладовина седяха четиримата шопи, вързали конете си отвън. Найден и докторът поръчаха на Рангела да се притули някъде около хана, а те влязоха в кръчмата, за да обядват — от скромните припаси, що носеха в кошницата си.
Това правеха и шопите: троицата бяха обикновени селяни, с обрасли от косми, мършави, опечени лица, с изражение грубо или тъпо; четвъртият беше по-забележителен: въз шопските бели абени гащи и долактянка беше намъкнал шаячево късо сетре, вместо цървули той носеше чизми, а на главата проста сламена палария вместо шопската шапка. Тоя полупоевропейчен шоп имаше лице едро, длъгнесто и грапаво с наивни сиви очи и редки мустаци. Той се отличаваше още с гигантската си снага и с гръмливия си дебел глас, който наумяваше гласа на дърто овчарско куче в планина. Когато се смееше, сякаш че баучеше. Той нямаше още трийсет години, но едрината му го правеше по-стар. Очевидно, този великан беше най-умният между четворицата, защото само той приказваше, а останалите зяпаха очудено-глупаво в устата му. И умствения му склад хармонираше с външността на тая любопитна личност. Сред просташкия си и груб говор той вмъкваше речи чужди, термини книжовни, повечето от тях лошо казани или лошо употребени. Явно бе, че тоя шоп се бе, както казват, „налапал“ при засягането с едно по-културно общество, чуждо на неговата среда. А разговорът беше сега за княза Александра, който вчера беше минал оттука и развълнувал умовете на цялото тъдявашно население. Понеже Догански по обичая си приказваше по френски с Найдена, шопите разбраха, че това са двама другоземци, и си говореха без стеснение.
— А каква е верата на кнезо? — попита един от шопите, когато великанът прекъсна думата си, за да запали цигара.
— Протестантин.
— Какъв е? Ходи ли в черква?
— Ходи. Не си ли ходил в София да видиш? Стои в черквата, додето пусне… На трона… Пък лицето му — мляко и кръв. Като на мома… Черви се, черви се, срамува се… Зер толкова хиляди очи гледат на него в идеал. И аз да съм на негово място, майки, няма ли да се засрамя? На физиономия е висок като мене…
Найден и докторът се погледнаха усмихнато.
— Ами защо не туриха русин нам за кнез? — попита един от троицата дипломати — кнез Александър, кажат, е латинец!
— Ха! На това даде воля нашата Костинитуция. Когато княза се закле в Търново на нея, че ще я почита и ще я пази, и ще я гледа като очите си… Аз ви казвам — трепереше светът от тържествено. Костинтуцията му даде воля.
— Коя е тази костинтуца?… — попита един от политиците другаря си.
— А бе невестата му — забележи умно друг.
— Каква невеста, бай Зафире, — изгълча строго исполинът, — добре, че тия власи тука не знаят български да ни се присмеят, че сме диви. Майка им стара…
— Годеница е още, бай Зафире — поправи друг… — Ти казвай нататък, Иванчо!