Иванчо продължи към Зафира:
— Знай, бай Зафире, че Коститунция не е нещо живо, а тъй викат на новия закон наш, на българския закон, по който ще се съдим и управяме напред. Написа тая Коститунция Народното събрание в Търново… с целия парламентел!… Турски закони не припознаваме вече. Долу Турция!
И исполинът блъсна с юмрук дъската, на която седеше. Па гаврътна чашата си.
Стремски слушаше и се усмихваше, но докторът беше недоволен. Той се пагневи малко от думата „власи“. Не за това, че исполинът помисли двамата другари за такива, а за презрителния тон, с който изрече тая дума. За да го смути, той внезапно заговори по български със Стремски:
— Найдене! Ний трябва да благодарим провидението, че ни доведе в Гинцката кръчма днеска, за да приемем уроци по политика и държавно право. Не Братиано, ами и Бисмарк цървулите не може върза на тоя почтен шопски брат…
Троицата шопи зяпнаха очудени най-напред, па се изсмяха. Но Иванчо се разсърди.
— Е, като си българин бил, с тая влашка качулка, кой те бръсни тебе? — отзова се Иванчо намусен. — Аз не такива, ами министри ми са подавали ръка, с генерали съм приказвал, майка им… и пак са били хора, и благородни… Кой та пита тебе бръснат ли е владиката? Стой си мирен там, като господина…
Шопите се пак изсмяха. Докторът прибледня, поиска да възрази, но Стремски го замоли по французки да не дразни селянина. Доганскн се задоволи да се усмихне презрително към Иванча, па продължи да приказва по французки:
— Видиш тия говеда? Моля: даден им най-свободен режим, най-либерална конституция! Какво разбират? Лукиянов и Дондуков заслужават бесило. И виж какви са дръзки и нагли… Аз станах консерватор именно тука, като гледах как тоя народ не е узрял за свобода! Чу ли негова милост? Аз бих желал в турско време да видя тоя дивак да се озъби така на едно заптие.
— Съгласи се, че ти го предизвика. Без това аз щях да имам удоволствието да слушам още най-оригиналната беседа, да присъствувам на процеса на умствения прелом, който става у нашите населения при веянето на свободния живот… После ти, докторе, грешиш и в друго: ти се възмущаваш от смелостта на тоя полуцивилизован селяк, понеже в турско време той не би я имал. Та именно това мене ме радва, това е именно влиянието на свободата! Вместо рабски дух — самоуважение, ограждане своето човешко достойнство… Тоя шоп заявява своите права на равенство и нищо повече.
Докторът не искаше да се съгласи напълно с Найдена и защищаваше идеята си за една ограничена свобода на България, недорасла още за пълна; но той млъкна и се вслуша в думите на исполина, който сега разправяше за войната.
— Аз тогава минувах през Никопол, току-що бяха наскокнали власята. Защо ги пуснаха русите да прегазят Дунава? Изграбиха светът, не оставиха стока у хората, изгориха вратите и прозорците. Плен! Майка му стара, да бях руския цар, щях да заповядам да обърнат топовете срещу тях… Доде бях във Влашко ги обичах: мирни и добри хора; но войната им… Войната им мраза… А капитаните й се такива качули палячовски носеха. — И Иванчо погледна към докторовата шапка.
Догански пламна от негодувание. Възпитан в Румъния, облагодетелствуван от нея, служил в армията й при Плевенската обсада, той не се стърпя да не отговори на обидните думи Иванчови за румънската войска и ролята й в България.
— Ти, хлапацало, не приказвай така за румънската войска… Беше ли при Плевен? — обърна се той към Иванча презрително.
— Не бях, палячо! — отзова се Иванчо с пламенни очи.
— Ако да не бяха румъните да дойдат на помощ на московците при Плевен, спукана им беше работата… Да не бяха тия качулки и твоите московци, и твоя руски цар, Осман паша щеше да ги фърли в Дунава!
Исполинът скокна като обиден.
— Ти кой си, та приказваш тъй? — попита той, като гледаше застрашително доктора.
Стремски видя, че ще избухне по-зла караница и теглеше за лакъта доктора, за да го удържи от увлечението. Но докторът кипеше от гняв.
— Аз съм оня, който гледа как мрат румъните за нашата свобода и слушах как пискаха турските куршуми край ушите ми… Аз бях военен доктор там, при Гривица, и не ти позволявам пред мен да псуваш…
— Бъди, какъвто щеш… Ти защо изпсува русите?
— Защото си един дръвник, затова!
— Аз не съм дръвник, а съм депутат, който избра княза! — извика исполинът и се фърли с дигнат юмрук въз него, за да го удари в главата.
Докторът фана тоягата си и скокна. Но вместо да се брани, той ловко отстъпи и за щастие: страшният юмрук на исполина по тоя начин не падна въз главата му, която щеше да бъде сплескана.
Стремски улови да ги разтървава. Докторът, изгубил и последната капка кръвчица от лицето си, трепереше като листо. Той чувствуваше, че прекара истинско примеждие. Иванчо плати на кръчмаря, изгледа още един път заканително доктора и излезе, като бъбреше нещо, с дружината си, качиха се на конете и си тръгнаха.