След петнайсетина минути и колата бяха вече впрегнати, и Рангел седеше на мястото си. Той бе сколасал да намери в хана една вета войнишка фуражка, която бе наложил вместо шапката си. Стремски и докторът се качиха. Колата тръгна из шосето през равната полянка, която се простира до полите на Мала планина.
XX. Тракиец
Жегата беше станала голяма. Слънцето прежуряше, една тежина имаше във въздуха. Небето беше застлано с тъмно-белизняво було мариня. Не можеше да се диша. Явно бе, че ще вали.
Далеко пред колата на нашите пътници ездеха из шосето четиримата шопи, на които исполинът продължаваше да маха нещо и да разправя. Още по-далеко пред самата планина едвам личеше триумфална арка, издигната над пътя: околните села бяха срещали вчера на него място княза.
Докторът, твърде още развълнуван от сцената в кръчмата, мълчеше и гледаше вторачено отпред. Стремски го фана пак грижата за Рангела. Макар че се беше малко предрешил, но той пак бе много изложен за един гонен от потери бежанец на тия открити кола. Който го познаваше, пак щеше да го познае. Беше немислимо почти най-после да не го подушат ония, които го диреха по тия друмища. Само извънредно щастие можеше да го спаси.
След половина час те превариха шопите. Докторът и Иванчо не пропуснаха случая да си стрелнат ненавистни погледи и колата отминаха напред към триумфалната арка, близо до която се редяха Бучинските ханища. Тъкмо на един километър оттам загърмя. Небето бързо се покри с облаци; едри капки дъжд западаха по шосето. Вятърът духна, гръмотевиците затрещяха, няколко светкавици избраздиха облаците над Ком, дъждът заплющя и потече като из ведро.
Докторът и Стремски стигнаха в Бучинския хан съвсем оквасени. Те окачиха връхните си дрехи и шапките си на стената в кръчмата. Колата с конете също бидоха вкарани в двора, на подслона. Стремски не забрави и тука Рангела и го скри в една стаичка на кръчмата. Дъждът продължаваше вече без трясъци и мълнии и не тъй буен, но равен и непрекъснат. Небето, подир първите пориви на гняв и бяс, остави да се изтечат мирно всичките му облаци.
След няколко време и шопите стигнаха измокрени като мишки. От сърдитите им разговори Стремски разбра, че отиваха за Искрец, отдето бяха, и че дъждът ги накарал да се отбият в кръчмата. Докторът беше крайно недоволен от тая случайност, той не можеше да гледа Иванча спокойно, с когото продължаваше пак да разменя злобни погледи. Освен бурята отвън, имаше още две бури в кръчмата, кипящи мълком в душите на двамата противници. Дъждът валеше. Той даже не сочеше скоро да престане. Шопите решиха да чакат; Искрец беше на един час разстояние оттука и щяха да успеят да си идат още рано. По неволя и нашите пътници чакаха: те и така бяха измръзнали от дъжда, който ги би на откритите кола. Стремски стоеше настрана с доктора; той с удоволствие видя, че шопите се залисаха в приказки и тоя път съвсем чужди на раздразнителната тема за войната. Именно дума ставаше за убития при Кутловица турчин Юсуф. Иванчо казваше, че го е познавал още в турско време, че от този турчин си купувал кожи за цървули на пазара в Бяла черква.
Споменуването на Бяла черква разбуди любопитството на Стремски. Той се приближи към депутата и го попита:
— Ваша милост, декашен сте, господине?
— Аз не съм оттука, аз съм от Тракията — отговори депутатът. По онова време Източна Румелия често означаваха с това име.
— Аз разбрах това още по говора ви: а отдека сте родом именно?
— От Гьопсата, от село Алтъново, ако сте чули. Ама от една година се заселихме тука и ошопихме, господине — усмихна се Иванчо.
— Вие познавате Бяла черква добре?
— А че как да не познавам? Нали всеки четвъртъчен ден карах на пазара там дърва? Псето онова, Юсуфът, дето го утрепаха, беше табак в Карлово и в четвъртък носеше стоката си в Бяла черква… Едно до друго са Карлово и Бяла черква… Хей, отиде си и тоя градец! Както и нашата Клисура една година по-рано, майка му стара! Тракията си изтегли само!
Като узна, че Иванчо е от Стремска долина, Найден внезапно усети голямо съчувствие към него. Докторът, който се въсеше настрана, също наостри уши към разговора между Найдена и Иванча. Той даже паполовина му прости одевешните постъпки в Гинцкия хан, като видя, че му се е оперил не шоп, а тракиец. Неговото тясно, тракийско-патриотическо чувство изпита някакво си удовлетворение, даже гордост някаква от това приятно откритие. Но самолюбието му го не оставяше да покаже това явно.