Старшият разбра, че има депутат пред себе си. Но Беринковата заповед беше строга: жив или мъртъв — Рангела! Едно сражение беше неминуемо и с много лоши сетнини за упорития и сърдит Иванча. С много труд и увещания Стремски и докторът можаха да го оттеглят, за да остави полицията свободна.
Боримечката с отчаяние разбра, че е безсилен в тоя случай, въпреки своята „неприкословеност“ и могъществените си юмруци. Старшият, последван от стражарите, нахълтаха в стаичката.
Стремски с примряло сърце чакаше да извадят Рангела.
Влезна коларят им запъхтян и завика стражарите.
— Какво има, Стефане? — попита докторът.
— Някой ми е откарал коня, сивия!
Стражарите излязоха.
— Разбойникът е побягнал през прозореца! — каза старшият гневно.
— С моят кон! Отвързал го от яслата и го яхнал на голо! — извика коларят. — Господин старши! Конят искам, заявлявам! Как смей пощенски кон?
— Мирувай, бре: вълкът яде и неброено! — изсмя се Боримечката.
— Сядайте на конете! — изкомандува старшият на стражарите.
— Уморени са още — отговориха.
— Нека пукнат! Напред! — извика той свирепо.
И всичките се метнаха пак, възвиха зад хана и потеглиха нагоре въз брега.
Още не дошли в себе си от учудване и от радост, тримата тракийци влязоха в стаичката. Действително, съдраната хартия на прозорчето беше съвсем откъсната, като се промъквал оттам Рангел. Явно бе, че той беше чул още от първия път потерята и кой знай с каква мъка беше се дигнал и проврял през прозореца, та паднал отвън. Надясно до зида имаше стрешина с ясли, дето сега стоеше вързан само един кон пощенски. Заднята порта на ханския двор зееше. Зад двора веднага се издигаше гола каменита височина, през която непременно е бягал Рангел, за да фане гората.
В това също време стражарите се катереха мудно по брега с морните си коне, за да гонят яхналия на починал и назобен кон Рангела, който имаше доста преднина над тях.
XXII. Иван Боримечката
Стремски и докторът продължаваха да приказват и да пресмятат всичките шансове, които имаше Рангел да избегне благополучно и от това преследване, и в увлечението си забравяха, че са пътници и че дъждът беше престанал. Те се сетиха за това, когато коларят дойде и обяви, че с един кон не може да кара колата.
— Действително — извика докторът — какво ще правим сега?
Фанаха да се съвещават. Те пращаха коларя на Гинцката станция, за да доведе друг кон. Но той възразяваше, че до Гинцката станция са дванайсет километра и толкова насам — двайсет и пет, а подир един час мръкваше. През нощта, подир тоя пороен дъжд, който ще е развалил пътя и продънил някои мостове, той не смееше да минува Мала планина. Той щеше да нощува на Гинцката станция, а утре рано ще доведе друг кон, за да тръгнат.
— А ние какво ще правим тука? — извика докторът.
— Ще нощувате в хана, господине.
— Тука? — извика докторът ужасен, като фърли поглед на мръсните и изкърмушени сламеници в обвитата с паяжини стая.
— И завивки нямаме, и дрехите ни са мокри още — каза угрижен Стремски, който потръпваше при самата мисъл, че може да се завие с ханджийската черга.
— Що има? — попита Иван, който беше липсал малко, за да стегне коня си за път.
Те му обадиха грижата си.
— Как? Тука да спите? Кой ви даде воля за това? Хайде с мене, гости ще ми бъдете! — каза Иван, като ги заграбчи с ръцете си.
И Стремски, и докторът се отказаха да му правят безпокойствие.
Но Иван не беше човек да остави двама приятели, и тракийци още, да ги ядат дървеници в тоя хан, когато Искрец беше една крачка оттука.
— Я не дрънкайте вие много! Аз няма да ви оставя, Стайка ще ми издере очите, като й кажа. Боримечката има колкото да се отсрами за една нощ. Слава богу, в шоплука живеем, но и с хора сме живели. Хайде! Коне има… Майка му стара! — и той ги повлече.
Като видяха, че няма да ги остави Боримечката, както и да се отказват, те приеха с благодарност неговото гостолюбиво предложение.
След малко яхнаха два коня, които Ивановите другари с готовност им отстъпиха, и предвождани от Ивана, завиха на изток и тръгнаха към Искрец.
Слънцето, изскокнало пак на полуизясненото небе, наваляше вече зад планината и фърляше надалеко сенките на конниците.
Да кажем няколко думи за Ивана Боримечката.
Ония от читателите, на които тоя герой е познат вече по една по-първа история, на която сегашната в много точки изглежда като продължение, помнят навярно, че Боримечката след съсипването на клисурското въстание, дето игра забележителна роля, се спаси в Стара планина и оттам тръгна за Влашко. Пристигнал подир много примеждия в Гюргево, Иван се събра с хъшовете и след няколко месеца скитане и гладуване с тях немил-недраг, фана се при един градинар българин от Стремска долина. През празните зимни месеци Иван фана да се учи на книга и с помощта на господаря си, след много труд и мъки, тоя по природа тъпичък и невъзприемчив момък успя дотам, щото можеше да пописва и чете. Напролет господарят му заряза Гюргево, а Боримечката отиде в Букурещ, дето два месеца стана словослагател на вестник Стара планина.