Выбрать главу

В това време Бяла черква беше доста безпокойна от обрата, който бяха взели военните действия в Тракия. Градът особено се тревожеше, че преди десетина дена беше изпращал в Казанлък, до генерала Гурка, депутация да го поздрави и да изпроси изпращането в Бяла черква, жедна да види руси, няколко казака, за да им се порадва. Един отрядец от петнайсет души казаци, с дълги сулици, побити в стремената, предвождани от един млад, голобрад есаул, беше посетил града, който го посрещна възторжено, с цветя и дарове, и нагости и след един час бавене, бе си отишъл назад в Казанлък. Белочерковци помислиха, че всичко е свършено. Един турчин беше съсечен в конака; а куцият чизмар Капасъзът, наричан още и Редакторът, пиян, както лани, пред въстанието, метна се на гърба на един турчин пътник и го язди триумфално половина километър извън града!

Този най-знаменит в живота на града ден го по-губи. Бяла черква сега беше нащрек, всеки ден плашена от зловещи слухове за нападане от башибозуци… Тя беше решила да се пази, уверена, че русите ще надделеят и няма да закъснеят да дойдат на помощ. Но пътник не можеше да проникне, за да донесе каква-годе вест — съобщенията с външния свят се бяха прекъснали. Дене и ноще пазеха стражи по краищата. Найден взимаше живо участие в организуването на отбраната. Тия залиси и безпокойства не му оставиха възможност ни веднаж да се разходи по местата, свързани с неговите юношески години… На седмия ден от неговото пристигане Бяла черква с ужас се научи за дръпването на Гурка в Северна България. Дръпване трагическо, последвано от смърт, пожари и опустошения — в най-цветущий край на България! Градът в панически страх скокна да бяга през Стара планина. Както всички граждани, и бай Марковото семейство избяга в балканската долина Леевица, като заряза всичко — само душа да спаси от наближающата сган башибозуци, победоносни и разсвирепели. Найден, в бързането през нощта, навлече униформата, която случайно му падна под ръка. В Леевица баща му, страдающ от стара астма, почувствува, че не ще може да се изкатери по урвата на Амбарица. Трябваше кон, но кон не можеше да се намери тука. Биде решено Найден да потърси в някоя планинска колиба или в Троян добитък за баща си, като изведе със себе си из урвата и майка, братя и сестри.

Найден, в горещината на младостта си и с героизъм, който се равнеше само с любовта му към болния и обичен баща, се залови с мъчната си задача. Още вчера на върха на урвата той повери домашните на един бащин си приятел да ги отведе за Троян, дето отиваха всичките бежанци, а той удари пеше наляво по стръмния хълбок на Амбарица, та зави в долът на Осъма и през нощта стигна в Троян. Без да почине, той яхна купения скъпо кираджийски кон и тръгна пак за към Леевица с душа, изпълнена от безпокойствие и лоши предчувствия за съдбата на баща си… Подир двайсет и осем часа непрестанно пътуване през върхове, урви, долове, гори той достигна днес следобед при лявото рамо на Амбарица — за да научи гибелта на баща си и да се намери на един косъм от своята.

VI. Самодива

Когато Стремски се пробуди — той беше спал седем часа мъртвешки сън, — в гората царуваше пълен мрак. Беше нощ. Под високите върхове на елите, между които се синееше небе с няколко трепливи звездици, гъста и непроницаема тъмнота лежеше. Нощта образуваше черна стена около скитника. Подир дълго озъртане и напрягане погледа, за да го свикне с мърчината, той хвана да забелязва ясно някои дънери наблизо, пазейки зловещата неподвижност на живи същества, които дебнат… В лесът владееше тишина и безмълвие дълбоко. Глухо, пусто. Далечни някакви скокове на вода пращаха дотук монотонен, сънен шум. Дивотата и самотията на тоя заглъхнал пущинак изпълваха Найденовата душа с непонятен хлад, с непобедим ужас — ужасът от мрака при отсъствието на живота.

Заедно със схващането околната действителност у него се пробуди съзнание за положението, за обстоятелствата, които предхождаха и докараха тая му нощявка тука. Смъртта на баща му сега му се науми с поразителна ясност и остър болеж прониза сърцето му. Всяка една дума на бабичката и на Киркова при разказването тая случка се припомни в ума му с мъчителна вярност; въображението му виждаше кървавия лик на мъченика, с дигнати в ужас ръце, с безнадеждно молебен поглед, под ударите на ятаганите. Сърцето му се дробеше. Той мислеше, че вижда страшен сън… Какво ставаше с България? Кораблекрушение! Сега въстана в ума му всичкия страшен сонм от ужаси и бедствия, на които бе свидетел, и пожара на родний му град, и страхотиите на бягството, и трупа на заклания Донча, който лежи сега нейде наоколо, със зиналата рязка на гърлото.