Само един Гурко, по-смел и по-откровен от всичките, налагаше наказание Благодумову, като му теглѐ постоянно, додето говорѐ, брадата, с едно звярско наслаждение, на каквото са способни само децата. Бедният Благодумов оставяше мъчителя да си върши работата, решен да покаже по всеки начин своята симпатия към селските деца и уважение към бащите им.
Въпросът за данъците доведе въпроса за горите. Един шоп се оплака, че го глобил лесничеят (тъй казваха тогаз горските надзиратели), задето отсякъл млади дръвчета да си изгради плет. Тука всичките селяни фанаха да се плачат. Благодумов се вдъхнови. Нова причина за гръмове и молнии против правителството. Подир като обира народа чрез тежки данъци и го мори от глад, мори го и от студ! Горите! Защо ги е дал бог, ако се не сечат? Господар на горите е народа, а не жандарите! Да глобят селяните за отсечени дървета? Такива дивотии и в турско време не ставаха! Утре това глупаво правителство може да заварди и водите, може да тури глоби и за въздуха, че го дишаме!… Позор и срам!
От всичките политико-икономически теории на Благодумова тая най-много дойде по вкуса на присъствующите и им се видя най-лесноосъществима. Тука вече никакво питане не се пробуди в ума на Боримечката. Работата проста. Тури либерално правителство и извивай брадвата колко щеш. Свобода!
XXV. Селски даскал
— Господин Благодумов, позволявате ли ми да ви възразя нещо — обърна се Стремски към кандидата.
При тия думи Благодумов изгледа любопитно Найдена. Селяните го изгледаха също любопитно. Никой от тях го не познаваше.
Стремски подзе с развълнуван глас:
— Съжалявам, че чух от вашите уста странни и невероятни работи. Вие претендирате да станете депутат, вие желаете да управяте и уреждате България, а проповядвате анархия… Да, именно анархия, извинете за моята откровеност…
Благодумов побледня от смелостта на това учителче, за което знаеше, че е привързано на либералната партия… Той се възмути, но не щя да го прекъсне, а му каза с ненавист:
— Говори, говори!
— Да, ще говоря, защото уважавам тия почтени българи, с доверието на които вие се подигравате… Как не вие мило, господин Благодумов, за тоя народ? Вие фърляте страшно семе, вие посявате разврат в умовете, вие правите престъпление пред отечеството, само да повредите на това нещастно правителство и да грабнете гласовете на избирателите в неделя…
— Да, господине: не обичате ли вас да изберат? — каза нервно Благодумов, твърде много зачуден от интелигентността и стила у това скромно даскалче.
— Защо съветвате неща, господин Благодумов, които знаете, че са лоши и нелепи? Защо давате обещания, които са неизпълними и не мислите да изпълните? Вие лъжете народа, за да земете властта.
Селяните зяпнаха. Иванчо гледаше ту Найдена, ту Благодумова и фана да му се струва сега, че това, дето говори госта му, беше тъй. Но той се намуси, защото разбра, че Найден вредеше с тоя език.
— Какъв тлъст кокал ти обеща правителството, даскале? — попита Благодумов презрително.
Стремски възнегодува.
— Аз не съм нито даскал, нито привърженик правителствен, нито консерватор. Аз съм либерал! Но не като вас. Вие позорите либерализмът! Той няма нужда от подобни низки средства, за да възтържествува със своите начала в нашия демократически народ… Вашите средства за борба ще фърлят сянка върху самото знаме. Вие обезверявате народа в доброто, вие фърляте отровата на съмнението в сърцето му. Утре той няма да вярва ни вожд, ни знаме, ни принципи, защото всичките са го излъгали! „Опустошавайте горите! Презирайте законите! Отказвайте данъците!“ Това не е либералство, това е политическо разтление, нравствено убийство, извършено въз най-добрите инстинкти на един младенчески народ. Вие посягате върху бъдащето, защото създавате развалено поколение. Такава политика е по-убийствена от самото робство… Вие сеете лъжа, вие сеете омраза, вие сеете заблуждения, господин Благодумов, само и само да сполучите вашите честолюбиви цели… Бъдете уверени, че не рози и не лаври ще се пожънат от подобни семена, а трусове и нещастия за страната… Аз виждам в очите на присъствующите, че те ми дават право… Сбогом, господа! — и той стана, поклони се и тръгна към вратата.
— Аз тебе ще те обеся! — извика Благодумов.
— Кой ти дава право? Ти си кандидат? Вън! — изкряска попът позеленял и скокна подир Стремски.
Иванчо викна:
— Мирувай, попе! Г-н Стремски е мой приятел и си пътува за Автономията.
Благодумов опули очи.
— Кой е негова милост? Не е ли даскала ваш? — попита той слисан.
Иванчо му обясни кой беше Стремски и по какъв случай беше тука. — Имаше и прави думи, дето ги каза, но ги каза остричко, непарталементално… Той нека си казва своето, пък ние си знаем нашето — завърши Иван, за да умири Благодумова, който също стана и заходи бързо из стаята, като повтаряше още със зъбите си глухо: „Аз ще те обеся!“