Благодумов, изразителят на тия диви теории, беше човек образован и един от депутатите, които зеха най-деятелно участие в пренията по конституцията. Преден член, важен стълб на либералната партия, с характер кротък в ежедневния живот — тоя човек беше неузнаваем сега. Той искаше да стане министър! И за да стигне до това високо стъпало на държавната лествица, тоя смел честолюбец, без строга нравствена подплата, остървенял за власт, намираше за превъзходни всичките средства; всичките престъпни галения низките нагони и охоти на тълпата, всичките унизителни преструвки и подмилквания и лъжи — привични приеми на една несъвестна демагогия — бяха му отръки, за да замами доверието… Той знаеше, че сее гибелни семена и трови народа още в първите дни на новия му свободен живот, но нямаше сила да въздействува над свирепата си жажда за власт, нито благородство — за да пробира средствата. Той трябваше да стане министър! И затова по всеки начин трябваше да оздравѐ победата на партията си.
Стремски влезе в стаята, дето Стайка бе постлала нему и на Догански. Той беше твърде разстроен, едно — от раздражението против Благодумовата политическа безнравственост, а друго — от това, че причини неприятност на домакина. Догански спеше дълбоко. Легна и той. Подир половина час Боримечката, изпратил гостите, поотвори вратата и го завари още буден. Иванчо беше вътрешно възхитен, че един „тракиец“ направи бъзе и коприва всичките там — и още по-силно убеден, че трябва да се бутне това правителство, защото Благодумов му внуши, че съдебното преследване, подигнато срещу него за бучинската работа, ще бъде веднага прекратено от новото приятелско правителство. Той идеше да прикотка Стремски. Стремски му се извини.
— Пала те палила! — каза Иван. — Ти си помисли, че си пак на върха на Балкана, и пускаше куршуми на башибозуците! Тракийска вяра, майка му стара!…
— Да, бай Иване, и тоя Благодумов е един разбойник, който убива вашите честни души…
— Знам, знам… Ти се не грижи, знаем си ние… — отговори дипломатски Боримечката.
След малко той пожела лека нощ и си излезе.
…………………………………………………
…………………………………………………
Сутринта, още преди изгрев слънце, Стремски и доктора пътуваха пеши през ливадите за към Бучино, изпратени много сърдечно до извън село от любезните домакини: Ивана и Стайка, от Гурка и Скобелева.
Част четвърта
I. Пожарището
В края на 1879 година, сиреч повече от две години, откак бе изгорена, Бяла черква представляваше още страшна гледка: тя почти цяла беше развалини, съсипни и пепелища. С изключение на крайните сиромашки къщи — пренебрегнати от башибозуците — всичките главни и вътрешни махали бяха станали плячка на пожара. Пламъците бяха свободно изпепелявали в продължение на много дни няколкостотин къщи, от по-добрите и населявани от заможните граждани. Който идеше отвън и гледаше непобутнатите крайни къщи, щеше да вземе града за цял и невредим; но като преминеше пояса им и влезеше вътре, пред него се разтваряше безкрайно празно пространство, грозен, широк мегдан, посеян с жални следи от пламъци и опустошение. Навред разсипани зидове, разграднини, пепел, купища от рухнали стени, грамади, обрасли с коприва; дупки и ями буренясали, дето са били изби; по някъде опушени късове от камини или усамотени комини, около които зданието се сипнало — и само те остали и стърчат жаловито и грозно, като някакви скелети! А сред тоя хаос от разрушение, трапове и безименни неща — някъде изгубен между тях — беше и Марковий двор, завит като всичко около под плащаницата на смъртта и пущинака…
Това беше всичко, което остаяше от няколко махали, които образуваха най-добрата част на градеца. Пламъкът беше изял средуляка му и оставяше непокътнати краищата. Червеите така изгризват корубата на някои дървета, дето се съдържа жизненият им сок, и оставят само кората — живи мъртъвци?
Около това безкрайно гробище, в окръжающите го оцелели къщя, бяха се настанили оживелите белочерковчани. И те прилични на развалини! Лица бледни и страдалчески, изпити, посърнали, потъмнели; очи хлътнали; скъсани, неузнаваеми! Нещастието беше съвсем преобразило това общество. Една мрачност в погледите или равнодушие и затъпялост на физиономиите — огледала на изтърпени душевни страдания, на диви страхове и окаянства. Всеобщото изсиромашаване беше въдворило равенството, изгладило разниците между класове и състояния. Всички бяха сега бедни; под едни дрипи седяха и чорбаджии, и сиромаси. Прежният богаташ, разорен в една нощ, делеше унинието и оскудията със злочестия беден занаятчия, изгорял като него, и с пропадналия земледелец. Демократизмът, загнезден в душата на българина, намираше сега почва за най-добрия си разцвет. Сиромашията изравнява хората, както и смъртта. Старият полумилионер Курката играеше на скамбил в кафенето с Ивана Фукарата, козарчето, и се псуваха по най-добросъвестен начин, без да се намръщи някое лице; хаджи Пиронко, някога пръв чорбаджия, привикнал да му стават на крака по улицата, минуваше сега пренебрегнат и невиден сред общото равнодушие под дрипавите си дрехи.