Смъртта беше покосила цяло поколение в тия две години. Старите бяха измрели и много нарядко да се мернеше бяла коса. Първенците бяха измрели. Юрдан Диамандиев беше съсечен при бягането в Бойкова нива, както беше заклан Марко Иванов по-горе, в Леевица, както беше опушнат Мичо Бейзадето при варденето града преди развалата му. Дамянчо Григорът беше умрял от тифус в Търново; дядо поп Ставри изгорял жив на леглото си, дето боледувал, и Иванчо Йотата заклан на моста в Пловдив заедно с другите затворници в денят, когато генерал Кураго прегази Марица. Михалаки Алафрангата бе отишъл мировий съдия в родопските дълбочини, в Чепеларито; хаджи Гъчо Шамуров живееше в Карлово; Колчо слепецът, Орфеят белочерковски, обикаляше България и Тракия с флаутата си и с Ботевата молитва (гласът й беше измислен от него), та си изпросваше поминъка. И останалите младежи — измрели или пръснати по вън на служба. Стефчов само, изпаднал, завехтял и презрян, се въртеше по кафенетата, неуспял да найде такава, навред предшествуван от лошата си слава. Малцина още паши познайници имаше тука, межлу тях — кака Гинка с мъжа си, подслонени в бедни къщурки, и хаджи Смион, който всеки ежедневно щеше да види, че се разхожда с добродушна усмивка пред разградения си двор и чака да приказва с някого за Молдовата или слушаше Хаджи Ахила, който пред новата си берберница, пиян, сипеше остроти и пословици, начогулен от куп парцаливи дечурлига.
Така Бяла черква беше неузнаваема и по обществото си, състояще от млади хора и крайчане — сбирщина безлична и несимпатична — поне на пръв поглед.
Въпреки това животът пак беше се появял тука, борбата за съществование беше събудила енергиите, трудът изново закипяваше, за да поправи колко-годе злото, да заличи тук-там следите на ужасната катастрофа. Малки дървени къщици, которки надве-натри скърпени, дюкянчета — тук-там поникваха из пожарището. Една нова черква на мястото на изгорялата горделиво се издигаше между развалините; новото училище в двора и шумеше с няколкостотин деца, момчета и момичета. Един храм за душите и една ковачница на умовете, сиреч на бъдещето — и двете издигнати веднага след завръщането чрез големи усилия, патриотизъм и жертви от страна на изгорелите. Отрадни паметници на духовна сила сред паметниците на разорението!
II. Поклонения
Стремски беше пристигнал в родното си място къде края на септемврия, след като престоя в София няколко дена. Той беше минал през живописния път, който върви през Камарската долина, през Златица и през балканските седловини Гълъбец и Козница, и през Клисура.
Още първия ден хаджи Евтим заведе внука си да се поклони на гроба на баща си — чиито кости бяха свалени от Балкана още при завръщането на Марковица в Бяла черква. Стремски коленичи и плака. После го заведе, та му показа дворището им. Той дълго гледа с просълзени очи едно празно място, на един край продънено — диря от зимник, — покрито с пепел и бурени, с късове от керемиди. Той се напъва да познае нещо от тоя двор, дето някога е кипял живота. Но никакви следи нямаше: ни леглото на барата, що веселеше двора, ни коренче от големите чимшири и люляката край зида, до които вечеряха, под лозата… Той едвам можа да открие в тревясалий трап опушен уломък от камъните на огнището; там една костенурка, измъкнала главата си, гледаше любопитно към него, като че го питаше що дири тука. Тоя двор, завит под пепелта и бурена си, го не познаваше вече, както един мъртвец, покрит с плащаница, не познава домашните, които го обикалят…
Като изгледа всичко в града, което говореше на сърцето му, той обиколи и околностите, с които го свързваха други възпоминания от детинский живот. Защото той ги не беше виждал от четиринайсетата си година: както казахме по-рано, той пристигна в Бяла черкова в навечерието на катастрофата й, но ни веднаж не излезе из града, задържан от караулната си служба. А те всички бяха цели и невредими, сиреч тъй прекрасни, както и напред. Природата една се не менява и не носи дял от страданията и превратностите людски. Световните бури, които превръщат в прах градове, народи и империи, минуват често край нея, без да я зачубръснат със съкрушителното си крило.