През три дена наред той навестява всичките кътове, които са оставили в душата му образа си, с една радост. Разхожда се по високата хълмиста могила „Трапето“, дето бос играеше на роби с връстници; качва се на големите хълмовити балвани там и които Дон Кихот би вземал за избити великани и зад които спеше на сянка, когато бягаше от училището… Посети манастира, на който напразно търси величествения уединен бор и старовековната черкова с големия ерусалим и светци с извадени от кърджалиите очи… Възлазя на връх Остро бърдо, на рамото на Стара планина, и гледа като на блюдо цялата долина, със Средня гора и Родопите на юг; посети гръмливите водопади и се ослушва упоен в дивата им мелодия, с която пълнеха планинските самотии; наднича над дълбоките тъмни вирове в скалите, дето бучат скоковете, в ледената вода на които се е къпал с другарите си, без да настине; слиза в най-дълбоките долове и пропасти в балканското гърло, наляво от чарковете; вдетени се и скача от скала на скала като дива коза, спуска се пълзешком по гладките канари, за да откъсне диво цвете или миризлив здравец в подножието им, вика като луд и събужда ековете на пущинака!
Но той изпита особено умиление при посещението прежнето училище, което се издигаше на един висок хълм на север от града. Това училище, от което той беше бягал тъй дълго и което сега тъй силно и сладко правеше да тупа сърцето му! Стояха само останки от порутени зидове на външната заграда. Всичко друго беше сринато със земята!… Нямаше признак от високото клепало, дето често, слободни вироглавчета, за да измамят бабичките и смутят поповете, клепеха дъската за умряло, когато всеки в града беше жив и здрав; или биеха желязното зънка´ло — за голям празник в делнични дни; нито намери мястото на тъмницата с големите плъхове в приготовителното училище, в което затваряха немирниците и неприлежателните… Той сам два пъти бе попаднал там: как беше тъмно и вонеше на мишина вътре!… В цялата ограда остаяше само каменната старовремска черкова, ограбена и изпокъртена вътре, и гробищата зад нея, съвсем непокътнати. Уви, само гробищата са неумирающи като съдбата. Разрушението почита разрушението. Червеите довършват делото на убиеца. Тъмните сили са в неразкъсван съюз.
III. При дворската баричка
Къщицата, дето сега живееше Стремски с домашните си, беше в дъното на една сляпа улица и принадлежеше на един техен сродник. Хаджи Евтим, щом бе дошъл, бе я постегнал и й прибавил две стаички още, за да стане по-разправна, додето изгради напролет къща на старото дворище.
Къщицата стоеше сред весело дворче, зашумолено от овошки, през клонете на които се гледаше Стара планина: круши, сливи, ябълки, мушмули, млади орехи и една смокиня, която увираше любопитно клоните си в хаджи Евтимовото прозорче; една градинка със зеленчук, садена и вадена от пъргавата Найденова майка; сенчеста лоза, увиснала с гроздове над четвъртита моравка с одърче. Една бистра барица с чучурче течеше през сред двора и го веселеше. Тая мирна, засмяна обстановка преграждаше на погледа зрелището на развалините и влияеше успокоително на стреснатата душа…
Хаджи Евтим, привикнал и в странство на тих и затворен живот и дошъл си тука за почивка, намираше тука съществованието добро и беше благодарен. Той се познаваше вече с целия градец. На моравката под лозата хаджи Евтим обикновено приимаше гостите си, които не се извървяваха. Те особено нарастоха, когато си дойде и Найден. Старецът и Марковица ги посрещаха и изпращаха само; Найден повечето отсъствуваше по безкрайните си лутания, та старецът по едно време захвана да бъбри, дето се не прибира да го видят роднини и приятели, които толкова му се радват. Но почти постоянни гости старецът имаше двама свои връстници и приятели: хаджи Смиона, сродник още, с когото си гълчеше на влашки, и Анастаса Хамамджиолу, добър и приказлив старец, цариградски търговец, прибрал се и той като хаджият в бащинското си гнездо.
Така хаджи Евтим нямаше време да усети утеснение в този заглъхнал и безшумен градец. Гражданите го искрено обичаха и уважаваха за неговият приветлив характер, разсъдителност и такт. Като нов тука, той нямаше никой неприятел. Те се радваха за идването на богатички хора, които ще посъживят града. Хаджият беше дал щедра помощ за училището — петдесет наполеона. Той взимаше живо участие в интересите на Бяла черква, без да се увлича в крамолите й; често играеше Соломоновата роля и решаваше разпри; даваше мъдри съвети по гражданската наредба на общината, дето всички бяха новаци в политический живот; понякога критикуваше и някои недостатки на новий ред, но страстно го бранеше от укорите на Хамамджиолу, непомирен напълно с дълбоката революция в обществений живот, докарана от войната. В такива прения взимаше участие и непременний хаджи Смион, който намираше възможност винаги да бъде съгласен и с двамата.