На четвъртия ден от Найденовото дохождане хаджи Смион и Хамамджиолу пак бяха на гости у хаджи Евтима.
Тоя път говореха за новите улици, които трябваше да се теглят от градския съвет пред вид на предполагаемото застрояване на града, и Анастас, верен на своите консервативни начала, поддържаше, че трябва да си останат старите, кривите.
Хаджи Смион подкрепи:
— Да, да: кривите. И аз съм на такова мнение: освен дето спират вятъра, но още, ако бягаш, не дай боже, от някого, можеш да се затулиш по-лесно и няма да те видят…
— Правите улици са по-хубави, какво ми казвате? В Европа ги теглят в права линия все — така е по-чисто и градовете са по-угледни… Или европейците са по-глупави от нас? — възразяваше хаджи Евтим.
— Да, да — друго нещо е правата улица — обади се хаджи Смион, като си извади кърпата и я тури в друг джоб. — Аз в Молдовата когато бях… в Бурлат, улицата, главната, беше съвсем права… Нам трябват прави улици, ние сме европейци.
Но Хамамджиолу се не съгласяваше. Той посочваше прахът, който се дига по такива улици. Освен това, той чул от един инженерин-поляк в Галата…
Но хаджи Смион не го остави да каже какво е чул от инженера-поляк в Галата, а го пресече:
— Истина. В права улица, като духне вятър, и ти напълни очите с прах… Мене доктор Тонеску ми беше казал веднаж, когато ме боля око в Молдовата… на петдесе и осмо…
— Не знам, но много ни е одърпана и мръсна нашата Бяла черква — обърна думата хаджи Евтим, като прекъсна хаджи Смионовото брътвене… — Чужденец да дойде, ще се зачуди как можем да живеем в такива разсипии и буренясали трапища… Види се, и за това не мина през тук княз Алеко Богороди, ами отиде право в Карлово и оттам — в Казанлък.
— Аз се случих в Карлово — каза Анастас Хамамджиолу: — голяма чест и слава му направиха.
— Ти, Анастасе, защо ми не каза да идем заедно? — забележи хаджи Смион. — От четири месеца как е дошъл, още не сме го видели.
— Той трябваше да дойде при нас да види с очите си какви сме изгорели хора — забележи хаджи Евтим.
— Право: нему се падаше по-напред да ни направи визита — отговори с достойнство хаджи Смион.
— Аз ви казвам: народ като море беше. Трябваше да видите.
— Какво ще му видиме? Човек! Аз се ръкувах с Дондукова. И той като всичките хора — казваше хаджи Евтим, като разтваряше полека вестник Марица и си туряше очилата.
— Право, човек е… Аз Куза видях едно време на улицата Подумогушой и му свалих капелата — и той ме поздрави — обади се славолюбивий хаджи Смион с тая хвалбица, като противовес на случката хаджи Евтимова с Дондукова.
— Не ми приказвайте Дондуков и Куза! Този е друго: първият ни княз подир петстотин години!
— За мене първият български княз е княз Александър. Княз Алеко Богороди е турски паша: неговото пашуване тука е от ден до пладня, както и Румелията му — казваше хаджи Евтим, зачетен във вестника.
— Аз още го не припознавам! — забележи хаджи Смион.
Хаджи Евтим се обърна към Анастаса и каза:
— На 30 септемврия са станали изборите в България… У нас в неделя ще станат. Несторова ли ще избират от тукашната околия?
— Оня ден Шамурът проповядваше за Несторова.
Хаджи Евтимовото лице се намръщи при споменуването на хаджи Гъча.
— Тука ли бе този? — попита старецът с презрително натъртване въз последнята дума.
— Дошъл бе за гроздобера. Нали имат лозя на Дълги дял и Присоица?… И аз ще ида други ден да видя беритбата на нашето, на Присоица. Заповядайте и вие — каза хаджи Смион.
Из вратнята се подадоха гостенки. Марковица отиде и ги посрещна приветливо и покани при мъжете.
Те бяха пет-шест жени, сродници и приятелки на Марковица, на която идеха да честитят гост. Едната от тях, на средня ръст, хубавичка още, весела и речовита, беше облечена скромничко в тъкана рокля, морава, с тъмни резки. Който я беше видял как богато бе облечена в турско време, не би познал кака Гинка. Тя една държеше сега думата и не спираше нито на миг, като се смееше яката, с безгрижното си лице.