Той скокна смаян, като че искаше да прескочи ямата.
— Варди се и ти, господине! — предпази го старецът. — Тия камъни са лъзгави.
Девойката се извърна и слезе подир другарките си, като пак се обърна насам, преди да се изгуби от погледа на Стремски.
— Тя е! — извика Стремски, па като се обърна към дяда Гъча, каза му: — Дядо Гъчо, както ти казах: прати в Пловдив Митка, при мене… Сбогом! — И той се спусна бързешком надолу, без да чува викът на стареца, който го съветваше да стъпя полека. В две минути Стремски се намери долу в подножието на канарите, прескокна по балваните реката и се покатери по брега на дългиделските лозя. Когато се качи там, моминската дружина беше отминала и потънала сред куповете жени и моми из лозята.
— Дали тя беше или едно видение? — си думаше Найден, като се запъти развълнуван към града. Той реши да направи справки.
V. Нови срещи
Той мина през къра между заградите на бостаните и влезна в града. Още на края му две сватбарски хора, привлекли много свят, заприщяха улицата. Онова, което го зачудваше сега, което го зачуди още първия ден, беше веселостта! Елемент, какъвто не предполагат развалини и гробища. Защото както на всичко в тоя свят, тъй и на нещастията се привиква. Продължителността им и времето затъпяват острината им, а забравата — тоя дар небесен за человечеството, заживява прежните рани, за да бъдат търпими новите мъки. Стремски откри даже, че белочерковчани вземат на подбийшега собствените си неволи. Философията беше им дошла на помощ против живота. Те не само се бяха помирили с участта си, но се отнасяха фаталистически към нея. Възточното „тъй било писано!“ беше начертано по челата. После — чувството за свободата, безопасността, хубавото и изобилно вино — спомагаха да се утешат по-скоро. А безчислените рояци деца, от които бръмчаха улиците, бяха още по-красноречиво свидетелство, че тия достойни белочерковчани нито бяха обезкуражени от гладът и нуждите, нито изгубили своята жизненост. Стремски гледаше на хорото, което се виеше и люшкаше под звуковете на цигуларите и под тоя припев:
Хоп, хоп, хоп!
И хорото се друскаше и мяташе.
А цигуларите теглеха лъка и следваха по друга вариация:
Арш! Ура!
И хорото се хвърля, та се поразява.
Тия песни, измислени веднага подир смазването Априлското въстание през 1876 година от „харембашият на юмрючалските вили и самодиви“, както го нарича Заимов, от калоферския самороден певец Стойку Гената, се разнасяха сега из цялата Стремска долина и пръскаха веселост над пожарищата й…
Два стиха — две епопеи от пламъци и кръв.
Само жизнените народи могат да взимат тъй на шега стихийни бедствия и да играят над пожарища и гробове…
Стремски неволно се спря, докат си отвори път. Неколцина от играчите го познаха и го поздравиха. Един от тях даже се откъсна и дойде при него. Той беше дребен човечец, с глупавичко лице, но твърде весело — от сватбарското вино, което обикаляше хорото. Той улови Стремски за ръката и се здрависа. Стремски го не познаваше.
— Каква е работата? — попита го той.
— Арш-марш! Молим да се потрудите за нази… Ние сме дали прошение заради да ни се върже пенсия от Алека паша. Та му кажи, ваша милост, да оножда… Защото човек защо живей на тоя свят? Зарад едно красно… заради да бъде, санким… Да живейте, господин Стремски… И аз, от мене искай! Алеко паша ме знай и целият народ български ме знай… Защото, санким, затова молим, като станеш депутат… И аз имам влияние. Не ме гледай, че ми викат еди-как си, сиреч… Смърт или свобода!
Стремски гледаше учуден този божи човек.
— Вие какъв сте били? Опълченец?
— Бунтовник… Сиреч криех бунтовниците… Един път скрих Огнянова в хана си на Карнари. А един турчин, дето го видя, понеже аз като… взех, че го вързах за дирека… Санким, ако не вярваш, да ми изскокнат и двете очи!… И други големи работи съм правил! Аз повдигнах — не си ли чул? — клисурското въстание… Боримечката не си ли чул?
— Чул съм; а ваша милост как ви викат? — попита Стремски, учуден, че вижда да е толкова глупав или толкова пиян един знаменит човек, двигателят на едно въстание! И той чакаше да чуе историческото име. Но революционерът се втеляваше.