— Кажи си името! — обърна се към него поп Димо. — Господин Стремски, негова милост го викат Рачко Пръдлето!
— Арш, да живейш!… Нашият депутат! — извика Рачко, па се хвана на хорото.
Поп Димо се обърна, усмихна и каза Найдену:
— Яко натрескаша се бай Рачко…
— Но каква пенсия иска? — попита Стремски.
— Не го слушайте. Той беше ханджия и терзия, по турските села ходеше, какъв бунтовник? Но той е богат човек. Казуват, че изровил парите на Юрдана Диамандиев, дето били скрити… Около две хилядм лири! В банката ги държи. Сега Диамандиевата фамилия е сиромашка, а Рачко светува… С тяхното богатство. Нали го рекли: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет…“
По-нататък, при Караджовския кладенец, един учител се здрависа с него и му каза, че много добре е сторил, дето е дошъл сам, за да го видят гражданите и той да им узнае големите нужди.
— Другият кандидат, Несторов, нито е благоизволил да се яви тук.
— Как, вие ме мислите за кандидат?
— Да.
— Аз не съм полагал кандидатурата си!
— Как? Не сте? Ний вече работим!…
— Кой ви каза?
— Приказва се из града! Аз пък чух от госпожата на Генка Гинкин!
Стремски дигна рамена учуден, прости се и отмина. Но той стана много замислен и разтревожен. Одеве оня пияница, а сега тоя учител го считат кандидат за областен представител… Кака Гинка разправяла! Отде е изсмукала това? Той още не е се виждал с нея…
Веднага мисълта да си даде кандидатурата го огря. Цяла нова перспектива блесна пред очите му! Както казахме, той не беше се още заинтересувал с работите на новата област, нито вестници бе имал време да чете, погълнат от разходките си. Колкото вървеше нататък, решителността му по растеше, него го намираше свойствената му смелост и самоувереност. Честолюбивата му душа се обзе от тая внезапна мисъл. Да, той можеше да си даде кандидатурата и да влезе в Областното събрание! Той беше родом от Тракия и органический устав му даваше право. Младеж с прогресивен дух, с широки политически идеи, жъден за работа и за ламтежи, той чувствуваше и по-рано, че не можеше да се задоволи с безличното положение на чиновник, ако и важен, каквото му бе обезпечено в Пловдив. Той намираше домогването си законно — не по-малко от някой Несторов — да има дял в ръководенето на страната, да има и той своето слово в решаването съдбините й. Беше ли осъществим тоя честолюбив план? Той не знаеше. Но той щеше да употреби всички усилия и честни средства, за да възтържествува. Колко сгреши с бавенето си в Бреговец!
Додето отиде до тях си, от няколкото още срещи, които има с познайници, той се убеди с голямо удивление, че Несторов в него има тука опасен съперник.
Кака Гинка беше поставила кандидатурата му!
VI. Успех
Хаджи Евтим не можа да срещне Найдена на улицата и се завърна пак у дома, за да го чака там. Той нетърпеливо поглеждаше към портата, като разменяше къси фрази с Марковица, седнала на одърчето с чорап в ръка.
Когато Найден се завърна, той му каза:
— Найдене, слушай. От одеве една мисъл ни е налегнала… Едно важно нещо…
Найденовата устна нервно се дръпна.
— Аз не желая, чичо, сега да ми предлагате женитба — каза той, като помисли по тържествений вид на чича си и майка си, че по тоя въпрос ще му говорят пак.
— Слушай, Найдене, за друг въпрос ще ти кажа: стани депутат оттука.
Найден го погледна спокойно.
— Аз реших това вече — отвеща той.
— Как! — извика зачуден старецът.
— Да, и идех да ти говоря за това.
— Браво! На един ум сме били… Мене ме подсети Гинка! Пала я палила из хитра жена!
— Чичо, аз се нуждая от всичкото твое влияние!
— Цял ме имай на разположение, Найдене! — извика старецът умилен.
Още същата вечер чичото и внукът се туриха на работа. Твърде обичани в градеца — а хаджи Евтим успял и силно влияние да спечели, — те намериха съчувствие у по-предните хора и у младите, които им обещаха съдействието си. Силна агитация развиваха и хаджи Смион чрез многобройните си сродства, и Анастас Хамамджиолу — чрез убедителната си реч. Целий градец беше възхитен от мисълта да има в Областното събрание един свой съгражданин депутат и застъпник. От друга страна — и чувството на местната гордост играеше важна роля. Между двата съседни града съществуваше старо съперничество, както разбрахме и от подбивите на устатата кака Гинка въз карловци. Това неприязнено чувство беше минало и у децата и отговаряше на техните ратни наклонности. Всяка неделя големи тълпи от двата града, съставени от дечурлига и ученици, срещаха се на полето и правеха битки с прашки, с камъни, даже с револвери… А кака Гинка беше огън. Езикът й не патасваше да хвали и дига до облаците Стремски. Тя намери сега случай да му се отплати за услугата навръх Балкана… Не забравяше кака Гинка доброто!