Хаджи Гъчо беше стар противник на покойния чорбаджи Марка и след смъртта му продължи гоненията си и въз семейството му. Причините на тая традиционна ненавист, която ни години, ни политически преврати, ни обоюдните ужасни нещастия не можаха да загасят, трябва да се дири в самата биография на този человек. Преди двайсетина години, голак и слуга при Марка Иванов, хаджи Гъчо — тогава само Гъчо — измами доверието му и злоупотреби значителна сума пари, получена от проданта на Маркова стока. Хванат, като бягал през Балкана, той биде върнат и запрян в тукашния затвор. Смелият вагабонтин една нощ пробива покрива и избягва. Осем години никой не чу за него нищо. Ненадейно той се завърна в Бяла черкова с голямо богатство. Първата му работа беше да повърне парите Марку и да вземе разписка за тях, без да възстанови уважението му към себе си. Общата мълва приписваше с голямо основание това непонятно обогатяване Гъчово на едно злодеяние, остало тайнствено. Гъчо ходи в Ерусалим и стана хаджия. По завръщането си той се впусна в широки и рисковани търговски предприятия, главно, да напакости на Марковите интереси! Купѐ една къща, съседна на Марковата, и поради един зид поведе с него съдби, които траяха десет години и отровиха живота на Марка. Той си отмъщаваше по тоя начин за презрението, което вдъхваше на Марка и което заедно с омразата мина като наследство и у Марковата челяд, омраза, която хаджи Гъчо съживяваше и сега с новите си гонения, неспособен ни да забрави, ни да се смили…
Осталите граждани обаче скоро измениха отношенията си към хаджият. Богатството направи да му простят и забравят миналото, а необикновено тънкият му ум, ловкост и медена реч му спечелиха влияние и привърженици. Той стана първенец в градеца и един от предните му богаташи. Гибелта на Бяла черква го разсипа съвсем. В няколко месеца, доде трая плевенската обсада, хаджи Гъчо успя с ред смели и щастливи спекулации да дойде на прежното си положение и да се върне и засели в Карлово, обладател на голямо богатство. В скоро време чрез лихварство той заплете в мрежите си земледелческото население в околните села и търговската класа в Карлово и Бяла черква, които се озоваха във финансиална зависимост от предприемчивия и съобразителен заможник. Неговата дума минуваше сега в Стремска долина и влиянието му беше голямо.
Инак прост, малограмотен, този странен человек, надарен с големи способности, на които възпитанието липсваше, за да ги направи благотворни за обществото, обладаваше още упорство непреклонно и варварско презрение към новият дух и новите понятия.
Такъв беше человекът, с когото се сблъскваше нежната, свободна и романтична природа на Невянка и който сега се изпречваше с всичката си омраза и страшна мощ на пътя на Стремски.
Едно случайно обстоятелство на сутрешния ден, което у всеки друг човек би извикало движение в полза на Стремски, у хаджи Гъчо усили злобата и окончателно го опълчи против Найденовата кандидатура.
На сутрешний ден той опозна случайно дяда Гъча овчарят.
Дядо Гъчо му дойде на гости, както оня ден се канеше. Когато хаджи Гъчо узна, че пред него стои спасителят на дъщеря му, той го прие много любезно. Но от думите на стареца той разбра, че в отърваването Невенкино е замешано и трете лице.
— Как, Гъчо, ти не я ли изведе из гората?
— Не, господине. Аз не знам за гората нищо… Аз само ги прибрах в колибата, момъка и щерка ви, и те там преспаха.
Мустаците на хаджи Гъча щръкнаха.
— Как, тя е спала с еднн мъж в твоята колиба? — попита хаджи Гъчо пламнал.
Старецът го погледна плахо.
— Не се гневи, адаш: за нищо лошо недей да мислиш! — каза той. — Тогава в бягането тъй беше, кой с кого намереше, с него бягаше.
— Кой беше този мъж?
— Не му знам името… Той оня ден ми подказа за вашето девойче, че ваша милост му си баща.
— Какъв беше? Де го видя? — питаше с озверено лице хаджи Гъчо.
— Там при Бяла черкова на канарата при Черния скок… А бе чакай, той ми даде книжле за наш Митко — досети се овчарят и бръкна в пазвата си, та извади визитната карта на Стремски.
Хаджи Гъчо презеленя, като прочете името: Найден Стремски.
— Защо тая поразеница не ми обади? — избъбра със зъбите си и тръгна бързешком към дома.
Простият дядо Гъчо не знаеше какво зло правеше със своята искреност.
………………………………………………
………………………………………………
………………………………………………
Стремскевата кандидатура бързо хвана да удря назад. По-бързо, отколкото бе вървяла напред в изтеклите три дена. Страшното влияние хаджи Гъчово надтегна в капъната, успехът Несторов всеки час ставаше по-сигурен. Стремски беше слисан, хаджи Евтим в отчаяние! Зданието, изградено с толкова усилия и доверие в сполуката, се люшкаше обезпокоително. Обичта към Стремски, уважението към чича му бяха слаби пред волята на всемогущий хаджи Гъча: половината Бяла черкова — в тая половина влизаха най-добрите и влиятелни познайници хаджи Евтимови, — която свързваха интереси с хаджи Гъча, послуша гласа на благоразумието и врече своя за Несторова, досега чужд и ней, и на самия му случаен покровител. Така и по селата, които се отметнаха, щом хаджият ги обиколи. Борбата на Стремски ставаше непосилна, той скоро се убеди, че става безнадеждна, но от гордост не щя да се дръпне от мегдана. В навечерието най-верните му поддържатели в Бяла черкова с огорчение признаха, че той е осъден утре да присъствува иа поражението си. Подир кратко съвещание с хаджи Евтима Найден реши да тръгне същата вечер за Пловдив, за да избегне зрелището на това кораблекрушение на неговите политически надежди.