— Върви, внуко! И аз ще бягам още сега! — каза огорчено старецът.
— Къде ти, чичо?
— Тръгвам на баните: ако остана тука тая нощ и утре — ще се пукна. — После, като да допълни мисълта си, каза: — Да плюя на змията в устата, ще я отровя!
Гласът на стареца трепереше.
Найден разбра какво става сега в душата му по онова страдание, което сам той изпитваше, и намери естествено решението му.
Когато се смръкна, Стремски се прости с домашиите, целува ръка с гореща признателност на чича си, комуто докараха кон, и тръгна пеше само с куфарче за Карлово, за да си хване там кола за Пловдив.
X. Под кестена
Нощта беше лунна и тиха. Огреният кър се простираше в далечината, неопределен и мъгляв. Отляво Стара планина дигаше своята висока стена, а в подножието й светеха гроздоберските огньове. Назад Бяла черкова се познаваше само по тъмните петна, що правеха дърволяците й.
Половин километър извън града Стремски срещна едии пътник с торба на рамо. Той беше чиновникът, който носеше от Карлово за Бяла черква писма и телеграми. Но Найден, удълбочен в мислите си, нито го изгледа и отмина.
Между двата града има едвам половина час. Когато Стремски съгледа отдалеко още тънките минарета на Карлово с осветлени викала поради рамазана, сърцето му се завълнува. Там живееше Невянка. Откак се видяха в лозето на хаджи Смиона, втори път не се бяха срещнали — той погълнат от залисите по избора си, но пълен с нея, тя остала вече в Карлово. Той пазеше до сърцето си само едно нейно писмо, на което не смя да прати отговор от предпазливост да не падне не в нейни ръце. Той мислеше сега как може да я види, да й се обади. Градът беше още буден и улиците шумни по причина на гроздобера. Стремски си улови пайтон в един хан и бързо се запъти към хаджи Гъчовата къща. Спрял до една бакалничка срещу портата й, той хвана търпеливо да чака — та дано му помогне случая. Два от прозорците към двора бяха осветени. Те бяха Невенкините. Той нямаше да се реши да тръгне, преди да види Невянка. Ако беше нужно, през зида щеше да се хвърли. Случаят, на който разчиташе, му помогна. Внезапно вратнята се отвори и няколко жени излязоха, погълчаха с друга, завита с шал, която ги изпрати няколко разкрача навън. Найден позна Невянка. В един миг, като че случаен минувач, той я пресрещна до вратнята, току тя влазяше там. Тя се сепна, па го позна изведнаж.
— Невенке!
— Вие ли сте?
Те се ръкуваха. Ръката й трепереше в неговата, гърдите й се подигаха.
— Искам да ви видя тая вечер! — пошъпна той запъхтян.
— Благодаря… Аз имах нужда от вас… Завийте оттука покрай тоя зид и се спрете при първата вратничка… Минете по-скоро оттука — прибави тя и си влезна и хлопна портата.
Стремски последва съвета й и намери вратничката. Тя гледаше към тъмна и глуха улица. Из двора се издигаха кестеневи дървета и надвисваха своите гъсти клони над пътя. След десетина минути вратничката се полуотвори и Стремски влезе. Той се озова в тъмна градина с големи клонести кестени, плувнала в овошки и шумолак, през които следваше мълчаливо девойката Месечината тук-там проникваше само под гъстия заслон на листата, които тихо шушнеха. Дойдоха при един дънер на кестен. Там имаше проста дъсчена беседка, пред която ръмолеше бара. Седнаха. Невянка стискаше ръката му.
— Ти добре направи, че дойде — каза тя… — Да, защо ме подири? — И тя въздъхна.
Той й обясни всичко. И когато й говореше, той забележи, че тя си брише очите.