— Защо плачеш, Невенке? — каза той.
— Значи, ти ме оставяш? — избъбла тя.
— Аз не те оставям, аз бягам от зрелището на утрешното си горчиво фиаско, като отнасям в душата си твоя образ и сладката надежда скоро да бъдеш моя, вечно моя!
— Аз искам да ти говоря нещо.
— Слушам.
Тя му улови ръката и му разправи скръбните часове, които преживява… Дядовата Гъчова среща с баща й имала тежки сетнини и за двамата. Баща й, след узнаването истината по тяхното другаруване из Балкана, се явил пред нея с настръхнали мустаци, изпулени от ярост очи и когато тя очаквала неговия страшен гняв да избухне в укори и ругателства, даже в удари, привикнал да ги сипе над децата си някога, тя чула из устата му само тия сухи думи:
— Невяно! Ти идущата неделя ще се ожениш за Кръстанова. — И си излязъл.
— Както на кака ти! — извика Стремски в ужас.
— Мълчи, не говори високо!…
— Ти, какво? — попита Стремски с разтреперано като листо сърце.
— Баща ми няма да отстъпи — пошушна тя.
— А ти?
— Питаш ли?
И тя му стисна нежно, успокоително ръката.
— Невенке, ти няма да бъдеш другиму!
— Аз съм ти казала: твоя съм!
Стремски й целуваше ръцете.
— Кои бяха тия жени, дето одеве ги изпращаше?
— Наши приятелки, на майка ми. Предумваха ме.
— Ти какво отговаряш?
— Нищо. Аз мислех за тебе. Стремски скокна.
— Невенке, да турим край на нашите тревоги. Нам трябва решителност!
Тя го погледна в очите внимателно.
— Аз я имам, ти знаеш — каза тя.
— Тогава слушай. Ела с мене!
Тя го погледна зачудено, па каза просто:
— За Пловдив?
— Не, назад: за Бяла черква.
— Кога?
— Сега.
— Какво да дирим там?
— Да се венчейм.
И едновременно и двамата се хвърлиха в обятията си. Те се прегръщаха мълчаливо със сладки целувки под тъмните клони на кестена…
XI. Нощен бяг
След един четвърт час Невянка се задаваше пак от дворската врачка, облечена във връхната си дреха и с шапката, и те излязоха на глухата улица…
Това беше съдбоносен час за девицата. Целият й бъдещи живот беше окачен за тоя час! Без да се обърне назад вече, тя вървеше бързо нататък из улицата с другаря си, решили да излязат накрай града все през такива тъмни и малолюдни, за да избягнат всякакви опасни срещи. По тая причина и не се отбиха на хана, за да се качат в колата, а рекоха да вървят пеше и не из друма, а през къра. Тъй по-лесно биха могли да избягнат преследване. Невянка беше излязла от тях, като каза на майка си, да я потърсят у съседка й, дето имаше приятелка връстница; баща й в стаята си беседуваше с неколцина граждани по утрешния избор. Те нямаха основание да мислят, че тя е избягала, а още по-малко, че е избягала за Бяла черква. Когато излязоха на полето, месечината грееше хубаво и природата спеше дълбоко. Додето им гледаха очите, никой пътник се не мяркаше. Само двамата бежанци се движеха из опустелия кър и нарушаваха гробния му покой. Минаха моста на реката и пак тръгнаха напреки. Полето тук се повдигаше и те погледнаха пак назад. Тоя път видяха, че се задаваше из друма един конник. Те се спогледаха. Стремски се взираше да разбере какъв ще е тоз нощен пътник, но по причина на бледата месечна светлина той виждаше само черна фигура и не разпознаваше нищо особено. На Невянка само се стори, че позна, че коня е бял. И Стремски се увери в това, когато при едно завиване месечината огря задницата на коня.
— Татовия кон е бял! — каза Невянка.
После прибави уплашено:
— Тати е!
— Ти прибързваш да се безпокоиш. Оттука положително нищо не може да се различи — каза Стремски.
Те забързаха. Леки, чевръсти, окрилени от любовта, те не сещаха пътя и оставяха все на еднакво разстояние от себе си задния пътник. Но безпокойствието вече ядеше душите им. Тоя нощен пътник, който идеше по дирята им и отиваше за Бяла черква също, ги стряскаше и извръщаше погледа им на всяка минута към себе си. Стремски ободряваше другарката си, но и той вътрешно мислеше, че това е хаджи Гъчо, а не други. Ако те виждат него, тогава и той тях вижда по това открито поле. И той, хванал за ръка Невянка, бързаше, защото конникът очевидно взимаше преднина. Когато се спуснаха и затулиха в широкия суходол, през който минува полупресъхналата белочерковска река, те хванаха да припкат с всичката си сила, за да се изкачат по-скоро на отсрещния бряг. Но едвам дойдоха до върха му, конникът навали и той към долът. Само двеста-триста разкрача ги деляха! Те забързаха пак по поляната, за да отбягнат по-далеко, додето конникът минуваше долът. Като тичаха, Стремски мислеше какво да направи в тоя случай. Планът му по-рано беше да иде у тях най-напред, да събуди майка си и да я помоли да благослови бъдещата си снаха, а оттам да по-вика поп Дима и да вземе двама съседи или приятели верни и да иде в черква с булката си за венчаване. Той скърбеше, че няма сега чича му, който му би бил много полезен. Сега — той не можеше да следва този план: у дома си не смееше да иде, защото хаджи Гъчо естествено там най-напред щеше да ги потърси; нито в градската черква можеше да се венчава, изложени там да бъдат намерени от гонителя си. Тогава първото място той замени с какината Гинкина къща, а второто с черквата в манастира — и двете съвсем безопасни. Стигнаха орешака на края на Бяла черква, тоя път не следвани, а гонени вече от конника. Кърът ехтеше от топота на конските подкови, които изваждаха искри от камънистия път. Бежанците, изплезили език, вмъкнаха се в първата улица, па завиха из една друга — бочна, тъмна и крива, в която стигна до ушите им цапането на коня из уличната бара.