— Бабината ти трънкина! — измърмора Хамамджиолу, още неокопитен и зачуден от ролята си в тая неприлична и малко чапкънска история, от която се възмущаваше неговото чувство на сериозен човек. Поп Димо псуваше по руски и по български магера, който още не успяваше да запали свещите и кандилата пред олтара.
— Но ти си уморена, горкана! Тичало си, та си се съсипало! — каза Гинка на Невянка.
— Вярно е, како Гинке… Ама по-далеко бих тичала — сниши гласът си Невянка лукаво.
— Ох, нали го викат: „За брата до море, за либе през море.“ Горяла съм и ази от този огън — казваше кака Гинка.
Този разновиден глъч се смълча, когато портата се почука силно.
— Кой иде? — попита хаджи Смион.
— Който и да иде, няма да му се отваря! — каза поп Димо. — Влезте в черквата!
— Додето дядо поп не ни изкаканиже Исаия ликуй и си завъртим хорцето насред черквата, никого да не пущаме. После — който ще — да дохажда: „Хош гелдин, сефа гелдин!“2 — каза кака Гинка.
Ударите се засилиха.
— Дали не е това хаджи Гъчо? — каза обезпокоен Хамамджиолу.
— Като удря яката, кой знай…
— Този човек може да иде с оръжие — пошушна поп Димо на Стремски.
— Няма да отваряте! Нека разбият портите! Заповяда Найден на двамата манастирски ратаи.
— Що ви е грижа бре — обърна се кака Гинка към смутената дружина, — и да дойде, какво ще стори? Булката си е наша булка вече, той не може да я води назад, късно. Който вчера умрял, вчера го закопали…
— Хайде, господа, свещите се запалиха. По-скоричко да отвеем тая работа — каза попът, като тръгна към черквата… — Ще заключим черквата извътре!
Един от ратаите извика:
— Тоя, дето тропа, си казва името бе!
— Как се каза? — попита Найден.
— Хаджи Евтим!
— А бе чичо ще е! — извика Найден и се спусна при портата, която веднага се разтвори и пусна запъхтений хаджи Евтим. Той викаше:
— Каква е тая работа, джанъм? Какво сте се затворили тука като в кале? От мене скришно? Срамота и грехота… Дай, кажете, какво има? Кого водите тука?
Очевидно, хаджи Евтим беше подушил сватбата и идеше бързешком на манастира.
— Чичо, дайте си благословията на годеницата ми, госпожица Невянка Шамурова, която след малко ще бъде ваша снаха — каза Найден, като улови за ръка девойката и му я представи и му целува ръка.
Невянка взе му ръката и тя я целуна. Хаджи Евтим й хвана главата с двете ръце, па я целува много пъти по челото и по бузите.
— Да те благослови господ, девойко! — бъбреше той просълзен. — Ти донесе радост и любов между нас… Обичайте се!… Нека бог да прати любов и в сърцето на баща ти. Стига гонения с години, стига омрази пусти!…
Поп Димо повтори поканата си да влязат.
Хаджи Евтим се обърна към Найдена:
— Найдене, сега ние ще ти честитим хубава булка, пък утре вечер — депутатство.
— То беше! — изсмя се поп Димо.
— Да му е честито на Несторова; ние взехме най-хубавата и най-чорбаджийската мома в цялата автономия… Невенке, нали така? — отзова се кака Гинка.
— Чичо, ами кажи ми ти как се върна от път за баните? — попита Найден.
— За баните тръгнах, на Карлово отидох. Току излазях от дома, срещнах на улицата човек, който ти носеше телеграмата от Брезовица…
— Как! Вий я получихте веднага? — извика Найден.
— Навреме я получих и навреме отговорих, за тебе… Самичък я занесох на Карловската станция. Нали ти казвам? Утре си депутатин от Брезовицката колегия! Сигурно. Наш Кирков пипа здраво.
Найден не можеше да дойде в себе си от захлас и радост… Нему му идеше да прегърне чича си за тая деятелност… и преданост.
Но веселостта стана голяма, когато разбраха, че конникът, който уплаши бежанците по карловския друм, беше сам хаджи Евтим.
— Как да си толкова прост да помислиш, че господин Шамуров ще подозре тебе сега за Невянка. Той те знай, че си потънал в грижи за избора… В такъв час никой не мисли да граба моми.
Забележката на хаджи Евтима биде намерена вярна. Всички се поотпуснаха, като разумяха, че хаджи Гъчо не е в Бяла черква.
Дружината последва дяда попа и влезна в черква.
Свещите заляха с бледа, треплива светлина лицата и поп Димо забърбора венчалните молитви.
……………………………………