А животът на новата страна се развиваше и кипеше. Пулсът й биеше с пълна сила. Отцепена насилствено от тялото на България, младата област, въпреки несгодните политически условия, в които бе поставена, нито задряма, нито заболя: тя зацъфтя с всичката сила на един млад, пълен с жизнени сокове и жар организъм. Преди няколко години, преобърната на гробище и пожарище, Южна България при първата грейна луча на свободата прояви богатата мощ, останала небутната в гърдите на нейните бодри чеда, един общ порив към деятелност и напредък из всички области на народния живот подигна измъчената страна до едно завидно благосъстояние. В първите вече години на полунезависимото й политическо съществуване Източна Румелия — прекоросана така от Берлинския договор, за да подчертае нейния не чисто български характер — блесна не само като най-българска страна, но и като културен фактор между държавите на Балканския полуостров. Европейските пътешественици, приятели на България, й се любуваха и те бяха единодушни в похвалите, които извикваха редът, мирът, свободата и напредъка на областта и правилното развитие на силите й — явление още по-силно биюще в очи при борбите и крамолите в княжеството, спънали моралното му съществувание още в началото.
След първите избухи от негодувание и горещи протести против жестоката присъда на Европа, Южна България затаи за време в гърдите си ламтежа за съединението и сякаш сбра всичките си сили и енергия за вътрешното си развитие, за да заздрави раните си и да се изправи на здрава нога, та да бъде в състояние при първия сгоден случай да осъществи своя идеал.
Сполучлив беше избора на първия й главен управител. Княз Алеко Богориди, възпитан в гръцка среда, остарял под феса на султанова служба, незнающ ни дума българска, беше останал добър българин в сърцето и в душата. В неговата ористократена кръв бликаше същата струя от любов към България, каквато облагородяваше и баща му, котленеца княз Стефаники Богориди. Истинско щастие за него и за страната беше, дето имаше за главен секретар човек като Гаврила Кръстевича, надарен с енергия и държавни способности, който при горещия патриотизъм съединяваше и дълбока опитност. Княз Алеко беше старец висок, величествен — той имаше нещо от гордостта на балканските букове, дето са живели предките му — с бели като сняг косми и брада — оставена по турски, с благородно, хубаво, кротко лице, малко скръбно, което се втълпяваше в паметта. С душа добра и с обноски приветливи, с ум без блясък, но просветен и логичен, малосведущ в господарствените дела, с характер мек, нерешителен, изменчив, крайно самолюбив и чувствителен във въпроси на лично достойнство, княз Алеко беше в началото обичен на всички в страната, прегърнал мъдрото правило да князува, а да не управлява. Той изпита горчивината на положението си по-после, когато изгуби равновесието си при развитието на събитията и се подаде на влияния, които експлоатираха добрите и слабите страни на тая честна душа — Сцили и Харибди, които не избягна и неговия съсед през Балкана — княз Александър.
II. Борис Шамуров
Но онова, което беше чисто от всякаква примес на горчивини или ядове за Стремски, то беше домашното огнище. Те живееха в наета къща, отдето се отваряше прекрасен вид на Родопите. Невянка го обичаше дълбоко, с пламенна преданост; той я любеше страстно. Тяхното съществувание, обезпечено от големия дял наследство, получен по смъртта на Невенкиния баща, течеше тихо и благодарно, озарявано от топлите лучи на взаимна любов и на взаимно уважение. Александърчо, мил плод на тая любов, телесно крехък и слабичък, но безподобно мил, радваше като едно утренно слънце живота им. Семейството се увеличаваше още от Еленка, сестра й, която след бащината й смърт бяха довели да се учи в тукашната девическа гимназия, и брат й Борис, гимназист от шестия клас, юноша буен, волнодумец, непокорлив. На тая минута намираше се у тях на гости и хаджи Евтим, кмет сега в Бяла черква, който периодически идеше тука да разбере политиката и да им се порадва.
Това беше именно в края на марта, 1884 година.
Хаджият, гологлав, седнал на стол на двора, при цъфналите карамфили в градината, с Александърча на колене, гълчеше с Невянка, облечена в бледожълта рокля, с лице драголибно и щастливо, оживлено сега от разговора, както и черният й хубав и дълбок поглед. Приказваха именно за Бориса, който вчера беше земал главно участие в ученическия бунт против учителите в гимназията и беше изключен. Невянка се ядосваше от това поведение на брата си, който беше непоправим. Бунтът беше станал, защото учителският съвет поискал да тури надзор на ученическата библиотека и Борис беше главния начинател. Хаджият също се гневеше и чакаше да види Бориса да го хока.