— Тъй му се пада, добре са го изпъдили! „На зъл трън, зъл търнокоп!“ — казваше хаджият, отдавна недоволен от Бориса за неговото вироглавство и палав нрав.
На вратнята се подаде една млада госпожа, тя носеше на гърди едно дете и четири други водеше.
— Госпожа Дъбинова! — каза Невянка и се затече да посрещне гостенката.
Госпожа Анка Дъбинова, чийто мъж беше домашен лекар на Стремски, беше една мила, добродушна коприщянка, румена, пълнолика, приказлива и сърдечна приятелка Невенкина. Хаджи Евтим стана също да я приеме — той се знаеше вече с ней. Невянка се цалува с нея, цалува и децата!
— Честит гост, честит гост… Добря дошле!…
И гостенката, права, без да седне на стола, окръжена с роякът деца, увеличен и от Александърча, продължаваше да гълчи весело, да се смее щастлива и жизнерадостна, щото хаджият не можа да се стърпи да й не каже:
— Да ти не са уроки, Еленке: цъфтиш като гюл… Зер, младо и охолно… грижи няма.
— Не думай, не думай, господин хаджия — извика Анка; — мина му то времето… Доде е мома, човек само светува. Като се ожени — беше. „Младо радо до венчило, а охоло — до вречило!“ — нали казват? Я ги виж тия песоглавци! Грижи ли нямам с тях?
И тя се смееше весело.
Гостенката и Невянка отидоха нататък, разговаряйки се, па влязоха в къщи.
Децата вилнеяха на двора под усмихнатият поглед на хаджият.
Влезе Борис намръщен. Старецът скокна да го съди. Той ли се намира се в такива бунтове! Той ли се да безумствува, да се не покорява и да намира лоши учителите си! И старецът се лютеше.
— Те са идиоти! — отговори гимназистът. Тоя отговор разсърди повече хаджи Евтима.
— А вие какви сте?
— Ние запазваме правата си.
— Какви права? Вие имате право само да се учите и да се покорявате само на вашите наставници и на по-старите — забележи хаджи Евтим, като стана.
— Но когато ни натискат, ние протестуваме. Ние сме свободни граждани — каза Борис със светнали от искрено убеждение очи.
— Какви са тия книги, за които ми казва кака ти, че не ви ги позволяват? Безбожни?
— Да — отговори дръзко гимназистът. — Набожните книги нека ги четат поповете.
Чувството на стареца се възмути.
— А ти безбожник ли си?
— Аз нямам богове!
— А кой е твоя бог?
— Богът на разумът!
Старецът го изгледа втрещено.
— Сега разбрах, че са те изпъдили! Отгде го измисли тоя господ?
— Той е господът, в който вярва просветеното човечество и притеснените. Ние не искаме да бъдем робове.
Хаджи Евтимовото недоумение растеше.
— Какви робове брътвиш? Като те слуша човек, ще помисли, че тука цар Александър и Русия не е дохождала да ни освобождава, ами още ядем камшика на турците! Робове?
Гимназистът възрази:
— Турците и турският камшик изчезнаха, но сега ги замениха други тирани: тирани на душите и на свободната мисъл! — отговори Борис, като мислеше за своите строги учители, които за него запълняха цялата вселена.
Хаджи Евтим не разбра загатването.
— Ходи сега по улиците, като е тъй — каза старецът, твърде угрижен, дето чу юношата да приказва такива работи.
Гимназистът остана замислен.
— Сега според вашето ново учение — подзе пак старецът — не се знае кой е умен и кой е глупав, кой е по-стар и кой по-млад. Да те гледа човек с каква дързост приказваш за по-горните, ще каже: цял княз Богориди, а не Борис Шамуров, който не знае още отде пикае кокошка!
— Че какво е Богориди? — попита Борис.
— Княз! Какво е?
— Може да бъде и император: и той е равен с мене.
Тук старецът зяпна учуден.
— Как, ти си равен с един княз? — попита той, като се вторачи в него.
— Аз не гледам на титлата. Княз Богориди е един турски паша и лиже скутовете на султана.
— Чакай — каза живо хаджи Евтим, — тука се съгласяваме двама: и аз съм против Алека паша, защото не ща Румелията!
— Да! И ще я пометем! — каза решително юношата.
Това обръщане на разговора върху една точка, по която се намериха на един ум двамата словоборци предобри стареца.
— Това разбирам — да искаш съединението на Тракия с България, никой няма лоша дума да ти каже; но дето си се бунтувал на школото, там е цяло безумство, както е още по-голямо безумство дивите работи, с които някой ти е напълнил главата.