Север Гансовски
Новата сигнална
Явно тука има нещо. Макар че това е глупава, почти еснафска фраза. Фраза след обилен обед, когато гостите и стопаните са полусънни от преяждане и след като са разнищили всички клюки, им се прииска нещо „за душата…“
Разбира се, работата не е там, че „има нещо“. Просто науката не е стигнала още до него и не го е открила. Самият аз, щом се замисля за това, се обвинявам едва ли не в мистика. Но да не слагаме етикети. Това е най-лесното. По-добре да си припомним нашите усещания. На фронта например.
Такова нещо ми се случи четири пъти, веднъж на Ленинградския фронт през септември четиридесет и първа година, край Нови Петерхоф (сега той се нарича Петродворец).
С един другар се връщахме от разузнаване, отдясно, някъде там в тъмнината зад вълните, бяха Кронщат и Финският залив, а отляво — храстите и буренаците на Петерхофския парк. Територията тук твърдо беше наша, фронтовата линия минаваше на около два километра от железопътната линия, а паркът бе претъпкан с наши части, които отстъпваха пред превъзхождащите ги по сили дивизии на Лееб и постепенно се събираха на Ораниенбаумкин плацдарм. Крачехме безгрижно, метнали автоматите през рамо. И изведнъж усетих, че сега ще стрелят по нас. Това бе необяснима и в същото време толкова силна убеденост, че с вик „Залегни“ аз се хвърлих върху изненадания си приятел и го съборих на земята. Миг след това над нас прелетя редица от трасиращи куршуми, изскочили като безшумни червени искрици от сивата тъмнина на крайпътните храсти, а миг по-късно, сякаш отделно, се чу автоматен откос. Ние веднага открихме огън по тези храсти, после се хвърлихме към тях, но за съжаление не открихме никого.
Какво ми е казало, че някой се прицелва в нас? Откъде е възникнала в мен тази увереност, докато се движехме в съвсем спокойна местност? Но тя наистина е възниквала, още повече, че ако не се бяхме хвърлили върху асфалта, и двамата щяхме да бъдем простреляни, на сутринта щяха да ни намерят вкочанени, с посивели лица, и след рядък винтовъчен залп момчетата от съседната 7-а морска бригада, намръщени и мълчаливи, щяха да ни заровят в братската могила. И сега нямаше да си спомням нищо.
Или да вземем друг случай. През четиридесет и втора край Калач, когато се биехме с 8-а италианска армия…
Макар че не. Не трябва! Да не се отвличаме, а да преминем към онова, което се случило с Коля Званцов, към историята, която ни разказа през зимата на четиридесет и трета в здравбатальона на проспект „Загородний“, онази голяма, сива сграда срещу Витебската гара. (Сега тази сграда се намира не само срещу Витебската гара, но също така срещу новия Театър на младия зрител, построен тук вместо стария на „Моховая“.) В здравбатальона човек попада след болницата, когато вече не му трябва болнично лечение, а просто някаква рана не ще да зараства, нужни са превръзки, пък и самият той не е съвсем готов за военна служба. Онези, които не бяха освободени, имаха през деня боева подготовка — изучаване на оръжията и строева. А вечер, легнали на дървените нарове, си разказвахме кой каквото знае, каквото е видял или чул. За Урицк, градчето край Ленинград, което шест пъти в ръкопашен бой бе минавало от ръка в ръка, за Невска Дубровка, за преминаването на Волга, за боевете край Моздок, за разни такива неща. Не знам защо всички говорехме за войната. Може би защото тогава бяхме в тила. Отдавна е забелязано, че в малкото тихи минути на предната линия войниците рядко говорят за боя, повече мислят за предишния довоенен живот. А в болниците и на почивка винаги се сещаш за фронта.
Няколко вечери Николай Званцов ни разказваше за случилото се с него. Впрочем дори не с него, а по-скоро чрез него. Чрез него се бе проявила някаква странна сила, някаква неизвестна нам способност на организма, свършила бе, така да се каже, работата си и бе изчезнала.
Това се бе случило през май четиридесет и втора година, по време на нашето настъпление от Изюмската височина към Харков. Известно е, че операцията не бе добре подготвена. В района на Славянск немците преминаха в контранастъпление, част от дивизиите на 6-а, 9-а и 57-а армия бяха обкръжени и с боеве започнаха да си пробиват път назад към Северен Донец.
Званцов служеше в картечно-артилерийски батальон и в края на май ротата му две седмици отбраняваше някакво селце, името на което не можа да си спомни. Обстановката бе тревожна. На ротния участък бе тихо, но отпред ставаха някакви големи придвижвания. От фланговеге се дочуваше канонадата на оръдията и се знаеше, че съседният полк е разгромен и отстъпва. Имаше опасност противникът да навлезе в тила им, чакаха заповеди от дивизията, но връзката беше прекъсната.