Вратата се отвори.
Но Званцов, Удубченко и матросите бяха готови. Полетя граната, чу се залп. Фашистките десантчици бяха изненадани и дори не опитваха да се съпротивяват. Целият им отряд бе заловен и доставен в ротата с изключение на убитите.
А на сутринта фронтът се раздвижи. Два батальона немци, подкрепени от танкове, удариха по грижливо обмислената отбрана на лейтенант Петришчев. Зад селото започнаха да излизат от обкръжение пооределите дивизии на 57-а армия и дивизионът гвардейски минохвъргачки. А мрачният лейтенант Петришчев се сражаваше, за да осигури оттеглянето им. По-голямата част от ротата му бе унищожена, но изпълни заповедта и се оттегли едва на третата нощ, като изнесе ранените и взе със себе си двете оцелели оръдия. Лейтетант Петришчев също буташе оръдието, по-точно държеше се за лафета. Той бе оглушал, главата му бе бинтована, но продължаваше да „ръководи боя“. Само че никой не го слушаше, защото бе в безсъзнание.
Но точно в тези боеве Николай Званцов не участвуваше и разбра за тях по разказите на приятелите. Заедно с Удубченко, стареца с бившата глухоняма и оцелелите десантчици веднага ги изпратиха в щаба на дивизията, в Специалния отдел на армията. Стана ясно, че „старецът“ е голям немски разузнавач диверсант, а лъжливата глухоняма — негова помощничка. Специално са ги оставили в тила на отстъпващите немски части, за да се опитат да отмъкнат новото ни оръжие — едната от „Катюшите“, чието значение и сила немското командване е разбирало още тогава.
Фашистският диверсант е открил батареята и по скритата в картофите радиостанция е извикал десанта на горската поляна. Но преди да се обади, той на няколко пъти е премислял цялата операция, по-точно непрекъснато е мислел за нея, представял си е как ще протече тя, как ще откара „Катюшата“ отвъд фронтовата линия, дори кога ще я откара в Германия и ще получи награда от Хитлер. Той мечтаел и си представял всичко това нощем, в мазето под ротния КП и всичките тези мечти и представи по някакъв непостижим начин са се предавали на Званцов и са възниквали в неговите сънища. И Званцов насън е приказвал дори на немски и на полски, с което е предизвикал подозренията на Удубченко.
Възможно е този фашист да е мечтаел някак си много активно и страстно и да е предизвиквал около себе си някакво неизвестно електромагнитно попе. Но работата е по-скоро не в качеството на неговите мечти, а в онези особени способности, които внезапно е проявил Званцов. Та нали над този „старец“ бяха нощували много хора, но само Николай сънуваше такива сънища. Пък и преди това — онзи случай с многоъгълника.
В Специалния отдел на армията Званцов разказа и за първите си сънища, за камиона с бидони и за шофьора. И немецът поясни, че тези сънища се отнасят към спомените му за тридесет и девета година в Полша, когато през лятото са започнали да внасят тайно оръжие в немските имоти на територията на полската държава и да създават там фашистката „пета колона“. За една от тези истории, когато едва не ги издал шофьорът поляк, „старецът“ си е спомнял през онази нощ, а на Званцов му се присънили паркът и гробницата, в която криели шмайзерите. (Малката къщичка без прозорци била гробница.)
В Специалния отдел на армията много се учудили на способността на Званцов да чувствува чуждите мисли и дори искали да го оставят в щаба, за да му се присънват мислите на онези пленени немски офицери, които били убедени фашисти и отказвали да дадат нужните сведения. Но Николай не сънуваше вече нищо, чувствуваше се неловко в щаба и взе да се моли да го върнат в батальона, както най-сетне сториха.
А Удубченко остана да служи в Специалния отдел. Предаде там пишещата машинка „Ундервуд“ и папката с делата. Назначиха го за ординарец на някакъв подполковник и той с голямо желание се зае със задълженията си.
Ето такава история е станала с Николай Званцов и той ни я разказваше през дългите нощи на февруари четиридесет и трета в Ленинград, на проспект „Загородний“ срещу Витебската гара. Някои му повярваха веднага, други изказваха предпазливи съмнения и твърдяха, че това трябва да се доизясни.
Наистина, тук не всичко е ясно. Но, от друга страна, ние не познаваме до край своя организъм. Ето, да вземем разказа на приятеля ми. По време на войната, когато е бил партизанин край Лвов, в гората частта им се натъкнала на един танкист. Той бил избягал от плен през четиридесет и първа, но не му провървяло и не успял да се присъедини към ничия група. Цяла година живял сам в гората, докато не срещнал нашите. Та за това време той придобил такова обоняние, че от пет километра усещал дима и по него можел да определи каква е пещта — в чифлик или в село. Усещал опасността от много голямо разстояние и както си лежал през нощта в мъха под някое дърво, се е будел, ако дори на километър от него мине човек. Освен това можел да върви през което и да е блато, без преди да го е виждал. С някакъв особен усет той уверено стъпвал под водата точно на онези буци, които не пропадали, и спокойно заобикалял опасните места. По-късно той станал разузнавач в партизанския отряд и веднъж извел хората през непроходимо тресавище, когато от три страни били обкръжени от немски полицаи.