Макар че може би това е друго нещо…
Изобщо по онова време, когато слушахме Николай, печатът не засягаше въпроса за предаване на мисли от разстояние. И дълги години по-късно също не говореха за това, дори за кибернетиката. Но в последно време положението се промени. Неотдавна в списание „Техника на младежта“ бе публикувана цяла дискусия във връзка с това. Пак там бе напечатано, че когато Норберт Винер, прогресивният чуждестранен учен, автор на книгата „Кибернетика“, пристигнал в Москва, студентите го попитали способен ли е мозъкът да излъчва електровълни с такава мощност, че да бъдат приети. Той отговорил, че честотата на излъчванията на мозъка — поне онази, която е известна — е толкова ниска, че за предаването и приемането й би била нужна антена, голяма колкото целия Съветски съюз. Но веднага добавил: не е изключено мозъкът да е способен и да излъчва ритми с по-висока честота.
А неотдавна в един вестник имаше статия, в която се казваше, че образите — не думите, а образите — могат да се предадат. Там се описва опитът на двама американски учени, единият от които седял в лабораторията и си представял разни фигурки, а другият в същото време далеч в подводна лодка и успял да приеме някои от тези фигурки.
Разбира се, хубаво щеше да е, ако Коля Званцов можеше да прочете тази статия. Щеше да му е приятно, че най-сетне науката се доближава до обяснението на онова, което се случи с него. Но за съжаление той не може да прочети този вестник, тъй като загина през 1945 година в края на войната.
Едно момче, служило по-късно с него, ми разказа, че тогава, след здравбатальона, Званцов участвал в освобождението на Луга, отново бил ранен, а след като излязъл от болницата, се озовал в състава на 4-и украински. И по една случайност, както често става на война, с група бойци от попълнението се представя пред лейтенант Петришчев, с когото край Брест заедно посрещнаха двадесет и втори юни четиридесет и първа година.
Заедно с Петришчев Званцов стигнал до Унгария, закачил дори част от Румъния, освободил Дебрецен, после тръгнал към Мишколц, пресякъл Карпатите и вече в Чехословакия се изкачил на Бескидските планини… Той старателно изпълняваше войнишките си задължения, гърдите му бяха окичени с ордени и медали и дори стана старши сержант. Но през зеления месец май, докато подкрепяха танкистите на генерал Рибалко, в един от боевете бе ранен лейтенант Петришчев. Званцов сам изнесе от бойното поле мрачния лейтенант Петришчев, който всъщност беше вече капитан, а не лейтенант и не бе мрачен, а по-скоро весел и радостен, защото наближаваше краят на войната, семейството му бе освободено от войските на 2-и украински фронт, той дори получи от тях писмо, че жена му и двете му малки дъщерички са останали живи. Вярно, че момичетата му не бяха вече толкова малки — за четирите години война те бяха израснали и дори му бяха написали няколко реда, но с печатни букви. Званцов остави капитан Петришчев в санитарната част, а капитанът му написа адреса си в далечна Русия и Званцов прибра листчето във външния джоб на гимнастьорката си. После Званцов се запъти към своята част, но в това време бе настъпила промяна в обстановката. Батальонът се оказа отрязан от санитарната част и Званцов реши сам да си пробива път към Пршибрам. Той бодро закрачи, като вървеше през гората, за да заобиколи пътищата, по които се придвижваха отстъпващите фашистки дивизии. Вървя цял ден, през нощта си отспа на една поляна в гората, а на сутринта видя в далечината градчето, в което очакваше да намери своите. Но долу в долината се движеше отряд от „вафен СС“ — всичките бяха с черни ризи, на ръкавите и в петлиците имаха пречупен кръст, носеха автомати и кинжали. Когато Званцов погледна надясно, видя дима и пожарищата на подпалено село, а когато погледна наляво, там, накъдето се движеше отрядът, видя, че от съседното село бягат жени и деца, селяни изкарват добитъка от навесите, чу стонове и викове.
Само миг задържал поглед на тази картина, после претичал през храстите и слязъл по-близо до пътя. Там си избрал място за стрелба, премислил как ще претичва и как ще маневрира, после свалил автомата, легнал, почакал, докато онези с черните ризи се приближили толкова, че виждал цвета на очите им, сам си дал заповед и започнал да стреля.