Но есесовците също не били вчерашни. Все пак, воювали вече шеста година, знаели и разбирали всичко. Нямало дори секунда паника. Щом първите паднали от изстрелите на Званцов, останалите веднага залегнали, разсредоточили се, бързо разбрали, че е сам, и започнали да се придвижват напред, притискайки го с огъня на автоматите си.
Званцов също стрелял, когато го ранили първия път в крака си помислил, че е добре, дето не е ръката, но после се сетил, че всъщност това няма значение, защото му остават да живее не часове, а минути. И малко се натъжил, задето черноризците от „вафен СС“ тръгнали точно по този път, и на него би му било приятно да се върне в Ленинград, да види жена си Нюта, някой пролетен ден да отидат с нея и със синчето в Лятната градина, той да е накичен с ордени, да постоят край езерцето с надпис „Не хранете лебедите“ и да погледа как по алеите играят слънчеви отблясъци. Но нищо не можеше да се направи и той стреля дотогава, докато от планината не слезе чешки партизански отряд, който удари немците по фланговете. Тогава те отстъпиха, заминаха, като си проправяха път на запад, за да се предадат не на съветските, а на американските войски.
Чехите от отряда пристъпиха към Званцов и искаха много да му помогнат. Но вече нищо не можеха да сторят, защото той лежеше в локва кръв и умираше. Те му казаха нещо на чешки и той почти ги разбра, защото бе пресякъл цяла Европа и разбираше вече няколко чужди езика, а от чешкия знаеше думата „приятел“, която звучи почти като руската дума.
Небето се разцепи на две, невидими тръби запяха, потръпнаха земи и държави и Николай Званцов умря.
Чехите от партизанския отряд го вдигнаха, занесоха го на върха на високата планина и го сложиха на малка красива полянка там, където сред големите камъни, покрити с трева, под боровете извира силен ручей със студена, кристално чиста вода.
Званцов и досега лежи там.
Но вече от камък.
Случило се така, че в онова чешко селце имало един скулптор. Той издялал паметник на поляната от огромен блок. На гранитната плоча по гръб е паднал войник, главата му е отметната назад, а ръцете му са разперени. Водата се стича по гърдите му, ромоли и пада долу.
Званцов лежи сам. Над него се люлеят върховете на боровете, а той гледа към небето. Денем му свети слънцето, нощем — луната и винаги духа свеж планински вятър.
Той лежи сам. Но на тридесет, тридесет и пет метра надолу има по-голяма поляна, където си определят срещи чешките момичета и момчета. Те се смеят, закачат се и се плискат в ручея.
А водата все се лее от неговото безкрайно сърце.
Е, какво, приятели, вие май се замислихте и се натъжихте? Нека, който е наблизо, да напълни чашите, ще си поговорим още, ще си спомним другарите и това, което е било.