В местността наоколо нямаше жива душа, а и самото селце, в което се бяха окопали, не съществуваше вече като населен пункт. То пострадало още през четиридесет и първа, когато немците завзеха Харков и по тези места се водеха ожесточени боеве. А случайно оцелелите къщи били окончателно опожарени от есесовците от 4-а танкова армия, отстъпващи след скорошния пробив към Мерета и Чугуев.
От селцето бяха останали само пожарища и обрасли с храсталак развалини. Останала бе една-единствена полуразрушена тухлена къща, в която се бе разположил командният пункт на ротата, а в мазата се бяха приютили двама оцелели и неевакуирани жители — към шестдесет и пет годишен старец и глухонямата му дъщеря. В мазето бяха струпани доста картофи и старецът черпеше с тях бойците. Бе силен и заедно с дъщеря си копаеше окопи и площадки за оръдията.
Ето там, в онова селце, с Николай започнаха да стават странни неща, там започнаха неговите удивителни сънища. Всъщност не е съвсем така, защото за пръв път това се прояви в онази утрин, когато ротният командир изпратил Званцов на разузнаване.
Николай и още един войник, Абрамов, тръгнаха да уточнят къде точно се намира противникът. Извървяха около пет километра, но не откриха нито чужди, нито свои, а както бяха легнали на височинката зад малка гора, дочуха шум на приближаващи се танкове. Колите се показаха, Званцов позна нашия бързоходен Т–70, а с него два Т–34. Това можеше да е взвод от танковото разузнаване, затова Николай реши да изчака танковете да се приближат, да ги спре и да се осведоми за общата обстановка.
Двамата с Абрамов лежаха и чакаха и изведнъж Званцов почувствува, че не само те наблюдават танковете, че и други внимателни очи — и то не един чифт, а много повече, следят приближаващите танкове и измерват разстоянието до тях. Това чувство сякаш го удари по главата, той се обърна, опипа местността с очи и показа на Абрамов другата горичка на около двеста метра от тях. Започнаха да се взират и веднага видяха как над храстите едва забележително се надига дулото на „змията“ — противотанковото оръдие на немците, наричано така заради дългия ствол и малката главичка на дулото.
И веднага гръмна първият точен изстрел, снарядът полетя и проряза въздуха. Челният Т–70 потрепера, куполът му се изкриви, от танка лъхна огромно кълбо черен дим и Николай Званцов почти физически усети, че там, вътре, в мига, в който избухнаха боеприпасите, сред дивата ярост на високата температура, отведнъж пресекнаха всички мисли, страхове, смели планове и три руски момчета престанаха да съществуват.
Званцов и Абрамов скочиха и завикаха, като че ли този вик можеше да помогне с нещо на танкистите, но после дойдоха на себе си и отново легнаха, за да не се разкрият.
А боят се разгаряше. Противотанковата батарея, направила засада в горичката, откри бърза стрелба по двата останали танка. Те отговориха на стрелбата и започнаха да се разгръщат.
Тук Николай почувствува, че нова група хора, този път отгоре, вижда и тях двамата, и батареята, и танковете. Той дръпна Абрамов за ръката, двамата се претърколиха в канавката. Навреме, защото над тях плуваше ниско „Юнкерс–88“, по пясъчния гребен на канавката в миг се появиха дупчици, в които имаше стъклени капки, образуващи се, когато куршуми от едрокалибрена картечница преминават през пясък с голяма скорост.
И в същия този миг Званцов по неясен и необясним начин усети цялата картина на боя. Усети я като огромен пространствен многоъгълник с движещ се горен ъгъл — ревящия самолет, с ъгли по повърхността на земята — противотанковата батарея на немците, където стволовете на оръдията щракаха и се претъркулваха върху лафетите; желязно гърмящите танкове, бягащи от обстрела; те самите с Абрамов; и последния ъгъл — нашата танкова група, спотаила се в далечната рядка гора, но вече открита от юнкерса. (Той беше сигурен, че там има танкове, макар че не можеше да разбере защо, с какво и как ги усеща.)
Ъглите на движещия се по земята и над нея многоъгълник бяха свързани и точно тези отношения по някакъв начин даваха на Званцов възможност да ги усети. Артилеристите от фашистката батарея искаха да унищожат двата танка, танкистите се опитваха да се измъкнат от обстрела, командирът на юнкерса виждаше танковете в далечната гора и искаше да ги бомбардира, а неговият картечар съжаляваше, че не улучи двете малки фигурки на края на гората, Званцов и Абрамов. Всичките тези стремежи, намерения и съжаления минаваха през съзнанието на Званцов и обединяваха в едно цяло всичко, което ставаше. Сякаш той бе получил ново, добавъчно вътрешно зрение.
И не само това.
Той знаеше какво става, но в един миг бе способен да предвиди и какво ще стане.