Отсега знаеше, че двата танка няма да се върнат към горичката, откъдето дойдоха, а ще се предвижат през откритите места към далечната горичка. И наистина, едва Званцов почувствува това, челният танк започна да завива към дърветата.
Званцов знаеше, че юнкерсът няма да гони двата танка, а ще полети към птичката и ето самолетът му се подчини, зави надясно, след две секунди се завъртя през крило и изведнъж пикира в далечината.
Знаеше, че батареята ще открие преграден огън, и преди да го е осмислил докрай, „змиите“ прекъснаха прекия обстрел и дадоха няколко изпреварващи пробни изстрела по танковете.
Няколко мига Званцов разбираше всичко за всички. Виждаше нещо, което не се вижда със зрение, четеше всички мисли в едно пространство от няколко километра и чувствуваше не само настоящето, но и близкото бъдеще.
После всичко свърши и той отново стана предишният.
Танковете се скриха зад хълма, батареята млъкна. С пълзене разузнавачите стигнаха до гората и тръгнаха за частта си да доложат обстановката.
Цял ден след това Званцов си мислеше за чудния многоъгълник, за начина, по който бе могъл да види и почувствува нещо, недостъпно за окото и за сетивата изобщо.
А после започнаха сънищата.
Първият му се присъни същата вечер, когато легна на пода на къщата, в която се помещаваше КП-то.
Сънят бе ясен, отчетлив, почти осезаем.
Званцов сънуваше, че се намира в голяма красива градина. Или не в градина, а в парк, като този в Гатчино край Ленинград, с големи стогодишни дървета, с пътечки, посипани с пясък, и с великолепни цветни лехи. Отстрани зад поляната се виждаше чист и спретнат двуетажен дворец, а пред него, пред Званцов, стои малка къщичка без прозорци. По-скоро не къщичка, а мраморен куб с врата. Къщичката или кубът бе обградена с ниска, украсена чугунена решетка.
Званцов сънуваше, разбираше, че това е сън, но с крайчеца на съзнанието си си помисли, че му е провървяло с този сън, и се зарадва, че поне насън ще си почива в тази красива градина. Искаше му се да си почине, от единадесет месеца бе на фронта, отстъпва с боеве от самата граница и дори когато ги преразпределяха, не се задържаше никъде повече от седмица.
Но сънят продължаваше и той разбра, че няма да му е до почивка, защото нещата се развиваха не така, както му се искаше.
Той, Званцов, стоеше с широко разкрачени крака. Отдалеч се чу шум, в парка влезе голям открит камион, натоварен с блестящи бидони за мляко. Колата спря. От нея слязоха двама души, отпратиха шофьора и изчакаха да се отдалечи. После махнаха капака и бързо започнаха да свалят тежките бидони.
В ръката си Званцов усети връзка ключове. Отвори вратичката на чугунената ограда, после вратата на къщичката. Вътре имаше малка стая без прозорци, на пода се виждаше люк, а надолу се спускаше широка вита стълба. Званцов, а след него хората с тежките бидони слязоха в новото помещение. Тук на ниски поставки стояха пет или шест дъбови ковчега.
Нататък ставаше все по-необяснимо. Званцов и хората, които той явно командуваше, свалиха капаците на ковчезите — те бяха празни. После свалиха всички бидони долу. Единият от мъжете отвори първия бидон и Званцов видя вътре разглобени автомати с пълнители, шмайзери.
Това толкова учуди Званцов, че той се събуди и видя на две крачки от себе си тук, в КП-то, да седи на пода непознат човек с голяма фуражка и да го гледа с широко отворени жадни очи.
Те се гледаха секунда-две, после човекът с фуражката затвори очи и се обърна на другата страна. Званцов бе учуден от появяването на непознатия в КП-то на ротата. Иначе всичко си беше наред. Мрачният лейтенант Петришчев, командирът на ротата, бе седнал на масата и разглеждаше картата, осветена от парче горяща немска жица. Разузнавачът Абрамов спеше проснат по гръб на единственото легло, ръцете му бяха разперени, а устата отворена. Всичко наоколо спеше, през прозореца се виждаше черното звездно небе и чернееше фигурата на часовия, подпрял се на винтовката си.
Званцов затвори очи, обърна се на другата страна и веднага „се включи“ продължението на съня. Сега той се намираше в двореца. Позна го по това, че през прозорците на стаята се виждаше същата градина с алеи и цветни лехи. До Званцов бе застанал господин, с побелели коси, със зелено сако, голф и високи обувки с връзки (в съня си Званцов определи този човек като господин, а не като гражданин). Званцов и господинът приказваха на чужд език, при това Николай, в качеството си на персонаж от този сън, знаеше езика, а в качеството си на реално съществуващия боец Званцов, който в момента спеше и знаеше, че спи, не разбираше нито дума.