Двамата разговаряха доста оживено и ръкомахаха. Господинът с побелялата коса се обърна към вратата и викна нещо. Тя веднага се отвори, оттам двама мъже довлякоха трети, който се оказа шофьорът на камиона от първия сън. Но сега той бе отслабнал, лицето му бе измъчено, а устата разкъсана. Господинът и Званцов — все още като герой от този странен сън — се нахвърлиха върху шофьора и започнаха да го бият. Отначало онзи не се защищаваше, само прикриваше главата си с ръка. Но изведнъж в нея проблесна нож, той се хвърли напред и удари Званцов по лицето. Ножът се плъзна по брадата и засегна шията. Останалите бързо събориха шофьора на земята, а Званцов затисна раната с ръка, дръпна се настрани, извади от джоба си огледалце и погледна в него.
В огледалото той видя не своето, а някакво чуждо лице. Беше ужасно. Званцов сънуваше. Той бе субект от този сън, действуваше в него и осъзнаваше своето „аз“. Но в огледалото се виждаше чуждо лице.
В този момеят Званцов почувствува, че го разтърсват, и се събуди.
Бе дошъл неговият ред да застане на пост край КП-то. Не беше си починал, но стана, взе автомата си в ръка, излезе, олюлявайки се, навън и зае мястото си. Със съжаление усети как утринният ветрец издухва и последната топлинка от гимнастьорката му.
Съмваше се, той огледа селцето и внезапно го осени, че някъде е виждал лицето, което го погледна от огледалцето. При това бе го виждал наскоро: може би преди месец, преди седмица, а може би вчера. Но в същото време, както често се случва в сънищата, той изобщо не си спомняше как изглежда то.
Новият ден бе доста напрегнат. Успяха за малко да се свържат с щаба на дивизията. Заповядаха им да се задържат в селото на всяка цена, за да осигурят настъплението на другите по-големи части. Но противникът не се обаждаше, бе изчезнала дори батареята, която откриха разузнавачите.
И от същата нощ, в която Званцов видя първия си сън, в ротата започнаха да пристигат войници от пехотната дивизия, приела първа върху себе си танковия таран на немците край Мерета. Водили бой до последния патрон, те бяха почти напълно унищожени заедно с щаба и командния състав. Мрачният лейтенант Петришчев препращаше ранените нататък, а здравите оставяше при себе си.
По-късно Званцов научи, че същата нощ бе дошъл и непознатият с фуражката. Той бе особено момче, пълномощник на Специалния отдел на дивизията. Още в началото на май, по време на марш, отделът им се натъкнал на засадата на танковия дивизион на есесовците и бил три четвърти унищожен. Удубченко, така се нарече непознатият, е бил тогава ординарец на началника на отдела и според думите му веднага след катастрофата бил произведен пълномощник. След още три дни дивизията им била разрязана на части, техният отдел бил жестоко бомбардиран, успял да се спаси само той. Прибрал оцелялото имущество на отдела — голямата и неудобна за носене машинка „Ундервуд“ и единствената запазена папка с дела — и тръгнал да си пробива път на изток, към своите.
Петришчев го бе оставил в КП-то до изясняване на самоличността. Виждаше се, че на Удубченко повече му се иска да бъде сътрудник на Специалния отдел, отколкото редник. Не се разделяше с папката си денем и нощем. Войниците от ротата му се присмиваха, питаха го с „Ундервуд“-а ли щеше да стреля, ако му се бе наложило. Но той им показа пистолета си „ТТ“.
Удубченко проявяваше особен интерес към Званцов, Николай забеляза, че той непрекъснато се стреми да остане насаме с него, а когато работеха в окопите, на няколко пъти издебваше втренчения му поглед.
През следващите два дни в ротата бе спокойно. Командирите и бойците копаха резервни окопи и съобщителни ходове, доуточняваха се секторите на обстрел за картечниците. Противникът сякаш бе решил да остави батальона на мира. Грохотът на артилерията се премести по на изток. Само често през деня и през нощта над позициите на батальона прелитаха немски транспортни самолети „Ю–54“ с курс към Изюм.
И отново Званцов започна да сънува.
Веднъж му се присъни, че крачи през обрасла с трева слънчогледова нива, по леко нагорнище. Навън е нощ. Но той върви уверено и излиза край гората. Там, над полуразрушен стар окоп, се е килнал обгорял съветски двукуполен учебен танк — ветеран от боевете през четиридесет и първа година. Бронята му е издута, очевидно от взрива на боеприпасите. И по издутото място нечия ръка разкривено и неграмотно е написала с бяла боя: „Бронита ни е сдрава и танковете ни са борзи.“ Званцов знае за този надпис, но не се възмущава, а само леко се подсмихва. Оттук нататък той не върви свободно, а се навежда и с леки котешки скокове се крие между дърветата. Така преминава около половин километър, а после ляга на залята и започва да пълзи. Пред него се показва поляна, осветена от лунната светлина. Званцов съзира силуетите на някакви големи коли с покривала, край тях седят или се разхождат хора с черни шинели. Званцов ги наблюдава дълго, доволен кимва и пълзешком тръгва по обратния път…