И веднага с другото зрение Званцов вижда как там, отвъд линията на фронта, която току-що е преминал, към самолетите тичат малки фигурки, вдигнати по тревога, чува командата „Напред“, чува как моторите изревават за миг и запяват.
А след миг той не е само Званцов, но и летецът от самолета. Земята пропада, провисва под него като огромна вдлъбната чаша, избягалият към безкрайните далечини хоризонт е на нивото на очите му. Но летецът, прехапал устни, старателно се взира надолу, търси нещо сред макетните къщички на селата, сред изпъкналите килимчета на горите и горичките, сред светлите пътеки. После по горския път вижда забързана товарна бойна кола с покривало. Точно това е, което търси. С радостен прилив в сърцето той пикира и се приготвя да пусне тежкия бомбен товар.
И така, едно подир друго, Званцов бе трима летци и унищожи трите коли, тръгнали от поляната в гората. Но в същото време той бе и предишният Званцов, останал при първата, най-важна кола, скрита в гората. Той седеше в каросерията, а в кабината бе останал убитият шофьор.
Званцов сънува този сън три нощи подред и се измъчи. Щом си затвореше очите, веднага започваше нощният бой с хората с черни шинели, отново летеше пътят под радиатора на колата или пък преследваше със самолета лъжливата кола.
На четвъртата нощ му се присъни заключителната част на тези сънища.
Вечерта си легна в КП-то, свали ботушите, намести си шинела и пъхна глава в шлема. Не го обичаше и не го слагаше, по-често ползваше шлема за спане, защото е удобен като възглавница. После затвори очи и в същия миг засънува.
Званцов пътуваше с влак. Колелетата тракаха, мяркаха се траверсите, а той знаеше, че носи и вече почти е донесъл нещо много ценно. Влакът спря на чужда, непозната гара. Двама работници с тъмносиви униформи и пречупен кръст на ръкавите местеха стрелките. Чужди войници в комбинезони стояха свободно по перона. Началникът на гарата с бяла халка в ръка тичаше към Званцов, лицето му изразяваше почтителност и страх. А той, Званцов, чакаше обясненията му хладно, презрително и властно…
После гарата изчезна, той се озова в огромна зала с тераса от дясната страна. Пред него нямаше никой. Но Званцов знаеше, че отзад като плътна и мълчалива стена стоят множество хора, почти всички с мундири: маршали, генерали и полковници от фашистката армия. В залата бе тихо, но в един миг настъпи направо гробна тишина. Широката бяла врата пред него се отвори, дочуха се бързи стъпки и в залата влезе… Хитлер. Той вървеше към Званцов, тълпата военни бе застинала. Званцов се напрегна, приготви се да изпъне ръка за фашисткото приветствие и усети как от това усилие добре ушитият му костюм се опъва на раменете.
Хитлер се спря, кокалестото му лице беше бледо. Около минута той гледаше Званцов с бесен и в същото време нежен поглед. После очите му се метнаха някъде назад, зад гърба на Званцов. Оттам излязоха двама тръбачи, те застанаха от двете страни на Званцов, поеха дълбоко въздух и… рязко кукуригане на петел огласи залата.
От този шум Званцов се събуди.
Кукуригаше единственият останал в селото петел, който по чудо бе успял да преживее и немското настъпление през четиридесет и първа, и минаването на есесовските части през четиридесет и втора година.
Званцов бе абсолютно объркан.
Какво значи всичко това и защо му се присънват такива сънища?
Той разбираше, че тези сънища са съвсем нередни, че това са нечии чужди сънища, които не могат да му се присънват на него, съветския войник Званцов, и просто по силата на някаква грешка попадат в главата му.
Но чии сънища са тогава?
Той седна на пода и се огледа. Мрачният лейтенант Петришчев, командирът на ротата, спеше, върнал се от обход на постовете. (Той бе винаги мрачен, защото в Брест бяха останали жена му и двете му малки дъщери и от началото на войната не бе чувал нищо за тях.) Но Званцов добре познаваше лейтенанта, заедно бяха служили край Брест и бе сигурен в него, както в самия себе си.
До Званцов хъркаше Ваня Абрамов, с когото ходеше на разузнаване. След болницата Абрамов бе дошъл в тяхната част. Той му бе разправял биографията си и Званцов знаеше, че е точно такава. Преди войната Абрамов бе отбивал редовната си военна служба в Специалния железопътен батальон на Червенознаменния балтийски флот. Това бе интересна войнска част, може би единствена по рода си в целия свят. Край Ленинград има две укрепления — Червения хълм и Сивата кобила, които се свързват с Голяма Ижора чрез специално железопътно отклонение. Отклонението служи за снабдяване на укрепленията с оръжие, боеприпаси и разни други. За обслужването му на времето е бил създаден Специалният железопътен батальон. Там служат железничари, които вършат своята железничарска работа. Но са с флотска униформа и се водят към ЧБФ. Докато служеше в този батальон, през почивните дни Абрамов често ходеше в Ленинград, познаваше го добре, а Званцов, самият ленинградчанин, имаше пълната възможност да го провери. (Абрамов бе ходил дори в новата баня на улица „Чайковска“, която Званцов като бригадир на каменоделци бе построил преди войната.) И изобщо те бяха приятели, заедно ходеха на разузнаване и неведнъж животът на единия зависеше от съвестта и смелостта на другия.