И още един човек спеше в КП-то — свързочникът Зорин. Той бе съвсем младо момче, с мъх по бузите, бе роден през двадесет и трета година, получаваше писма с хиляди поклони от роднините на село.
Сънищата, които по силата на някаква грешка попадаха при Званцов, не можеха да са предназначени за нито един от тримата.
Николай си мислеше за всичко това и изведнъж почувствува, че някой го гледа отзад. Той се обърна и видя седналия до стената Удубченко, който го гледаше със светлите си очи.
Той стана, приближи се до Званцов и го попита с неочаквано тих глас:
— Знаеш ли немски?
— Не — отговори Званцов.
— Ами полски?
— Също не.
Званцов наистина не знаеше никакви чужди езици. По-точно някога в училище бе учил немски, но оттогава в главата му бе останало само „Их хабе, ду хаст…“ и немската дума за „печка“ — „офт“, за която не беше сигурен, че значи точно „печка“ и можеше да бъде „често“.
За миг Удубченко гледаше Званцов с някакво очакване, после каза „добре“ и излезе от КП-то.
Всичко това бе доста подозрително. То дори можеше да бъде парола: „Знаеш ли немски?“ „Не“ „Ами полски?“
В същото време Званцов разбираше, че сега не може да направи нищо.
Обзет от съмнения, той си сви цигарка, запали с кремъка огън, дръпна от него, отгоре махорката набъбна, запука настрани, заподскачаха малки искрички. Званцов се наметна с шинела и излезе на улицата.
Глупав и подъл сън? Той, Званцов, да се изпъва пред кучето Хитлер! Ако му паднеше, той би го разкъсал на парчета, а парчетата би стъпкал в земята. Би стъпкал тази твар с ботушите си, а после щеше да помоли старшината да му даде други и онези щеше да изхвърли.
…! … … …!
Званцов си дръпна от цигарата, разклати глава, за да се разсъни, и се огледа.
Навън бе уханна, мека, кадифена украинска нощ. Миришеше на ябълков цвят и на жасмин. Луната заливаше селото със синята си фосфоресцираща светлина, то изглеждаше уродливо и безобразно. Диво и самотно стърчаха комините на изоставените къщи, легнала бе гробна тишина и навсякъде се таеше заплаха по тъмните места на развалините, в дерето зад градините, в далечната горичка отвъд полето.
Обстановката на фронта бе неясна и Званцов знаеше, че може би в този миг зад горичката се събира фашистка пехота, че в същия миг от полуизгнилата купа сено в полето може би го наблюдава вражески разузнавач.
И главно не се знаеше къде е неприятелят, а къде са своите и накъде да се обърне ротата, за да не я ударят в гръб.
От тези мисли на Званцов му стана студено и неуютно. Той предпазливо премести цигарата си така, че да не се вижда огънчето.
В отдалечения край на градината се мярна нещо сиво. Званцов трепна, напрегна се и се вгледа. Движението се повтори. Той се наведе и тръгна напред, като се стараеше да не настъпва клончетата. Тогава видя глухонямото момиче, дъщерята на стареца.
Тя беше боса, с рокля от домашно платно, копаеше пръстта с кратки, силни, но в същото време тромави движения. До нея се търкаляше голям грубо скован сандък, а в него имаше чувал със зърно.
Нямата почувствува присъствието на Званцов, обърна се уплашено и се дръпна настрани.
Званцов погледна дупката, сандъка и чувала. Разбра, че старецът и дъщеря му не вярват, че ротата ще удържи селото и предвидливо закопават хляба, за да не им го отнемат фашистите мародери. Стана му тъжно и го досрамя от нямата.
Той с ръка й поиска лопатата, плю си на ръцете и бързо изкопа трап в податливата и рохкава градинска пръст. Двамата сложиха сандъка с чувала вътре, заровиха го и утъпкаха мястото.
Званцов ожадня. Отначало попита момичето за вода, но после се сети, че тя не чува, и със знаци й обясни какво иска.
Нямата го гледаше тъпо и явно не разбираше. После го повика с ръка след себе си. Приближиха се до къщата. Нямата се наведе над прозорчето на мазата и замуча. Долу запалиха газениче и старецът се изкачи по стълбата. Докато се изкачваше, луната осветяваше плешивината му, обрасла по края с дълги невчесани коси.