Щом разбра, че Званцов иска вода, старецът реши да го почерпи с чай и мед и го покани при себе си. Той взе да отказва. Макар че много му се пиеше чай с мед, Званцов разбираше, че медът, картофите и зърното, закопано в градината до ябълката, може да станат единствената храна на тези двамата за доста време.
И докато приказваха, зад оградата се мярна пълномощникът, старецът го изгледа неодобрително и каза:
— Само се разхожда. Какво толкова търси?
Най-сетне той успя да уговори Званцов и пръв се спусна надолу. Стълбата, която водеше към мазето, бе тясна и паянтова. Нямата му подаде ръка, за да не падне в тъмното. Дланта й бе месеста и неприятна. Отначало тя подаде ръката си свита по селски, но после Званцов усети как пръстите й здраво и доверчиво са стиснали ръката му. От тази малка ласка сърцето му се стопли, той си спомни за жена си и синчето, останали в Ленинград, от година вече от тях нямаше новини и очите му се насълзиха в тъмнината.
Мазето бе голямо, в единия ъгъл до стената бяха струпани картофи, които бяха почнали да покълват с бели израстъци. Миришеше на кисело. Край стената имаше пейки, покрити с парцали — постелите на стареца и дъщеря му, имаше маса и някакви сандъци. Върху влажната тухлена стена, на ръждива кука висеше малко потъмняло огледало в дървена рамка.
Старецът издърпа фитила на газеничето и усили пламъка, после донесе самовара, водата в който беше вече гореща. Започнаха да пият липов чай с мед. Разговорът не вървеше, старецът не бе от приказливите. Оказа се учител и наистина Званцов забеляза, че ръцете му не са за селска, а за интелигентска работа.
Нямата гледаше Званцов в лицето и през цялото време се усмихваше, но усмивката й бе безсмислена. Старецът му каза, че през целия си живот е живяла тук, в съседното село, не знае езика на глухонемите и е неграмотна. Заради нейната грозота, за това, че преди малко двамата закопаваха зърното в земята, и за това, че разбираха защо го правят, Званцов през цялото време се срамуваше от нямата и баща й. Не му се седеше в мазата…
Отгоре се чуха стъпки — мазата се намираше точно под стаята на ротното КП. Званцов каза, че това е командирът на ротата, който може да го потърси, благодари за чая и се измъкна навън.
През нощта грохотът на артилерийската канонада се чуваше в тила на батальона на Званцов, а на сутринта пристигна заповед от дивизията да удържат позициите поне три дена, след което ще се присъединят към дивизията на изток.
Но немците така и не се появиха в околностите на селото. Мрачният лейтенант Петришчев съвсем се изтормози, защото той очакваше боя и се готвеше за нето, а неизвестността е много по-лоша и опасна от всяка реална опасност.
На сутринта Званцов и Абрамов отново тръгнаха да търсят неприятеля. Отидоха в горичката, където се намираше противотанковата батарея, после заобиколиха от югозапад на североизток към гората, където предполагаха, че ще има кавалерийска част и където още не бяха ходили разузнавачи.
Но воински части нямаше нито в началото на гората, нито по-навътре. Званцов и Абрамов минаха край гората и продължиха нататък, така че селото, където бе разположена ротата, остана зад слънцето.
Мястото бе неравно. Те се спуснаха в едно дере, където се търкаляха почернели гилзи от снаряди, изкачиха се нагоре — там по гребена минаваше линията на старите окопи. На Званцов започна да му се струва, че вече е бил тук и познава тези места. Те прескочиха няколко полузаринати съобщителни ходове, преплетени от сиви телефонни жици. В пролуката между дърветата нещо се чернееше. Странно предчувствие бодна Николай в сърцето.
Пред тях, килнат над окопа, стоеше двукуполният танк от неговия сън. Върху издутия му борд се виждаше разкривеният надпис: „бронита ни е сдрава и танковете ни са борзи.“
Званцов толкова се учуди, че целият се изпоти и усети как гимнастьорката залепна за гърба му.
И от него към гората водеше пътеката, която той също си спомняше от сънищата.
Гърлото му бе пресъхнало, той се изкашля, кимна на Абрамов и двамата предпазливо тръгнаха по пътеката.
Не бяха изминали и километър, когато пред тях се чу рязко: „Стой! Не мърдай, горе ръцете!“ От храстите излезе човек с прицелен автомат.
Той бе с черен матроски шинел.
— Кой сте вие?
— Свои — отвърна Званцов иззад дървото. (И двамата бяха успели да се скрият зад дърветата.) — Пехотно разузнаване. А вашата част каква е?
— Ръцете! — дочу се друг глас. Разузнавачите се огледаха и видяха, че зад тях е застанал друг матрос с автомат.
— Я хващайте пътя, момчета — каза първият матрос. — Нашата част е секретна. Насам е забранено. И не се бавете. Петров, изпрати ги.