Вторият матрос ги доведе до края на гората и разузнавачите се върнаха в ротата. Но преди да ги изведат, Званцов успя да забележи зад дърветата контурите на някаква голяма кола, прикрита с клони.
Върнаха се в селото по тъмно, през целия път Званцов крачеше замислен.
По обратния път Абрамов започна да си спомня собствената си служба и взе да гадае каква ще да е тази секретна част. Но Званцов почти не го слушаше, с ужас си мислеше, че сега не се доверява нито на Абрамов, нито на Петришчев, изобщо на никого от нощувалите в КП-то тогава, дори и на самия себе си. Сънят ставаше реалност и на него му се струваше, че полудява.
До вечерта не можа да реши да каже ли или не на лейтенанта за сънищата си, на края си легна измъчен, без да измисли нищо. В стаята бе шумно. Петришчев бе удвоил боевата охрана, идваха свръзките на взводовете, а телефонистът държеше непрекъсната връзка с батальона.
Званцов успя да заспи едва призори, затвори очи и му се стори, че се оглежда в някакво мътно стъкло, в някакво прашно огледало и там е отразено лице. Но отново не неговото, а чуждо лице. Лицето!
Сякаш нещо проблесна в съзнанието му. Той се събуди, помисли минута. Озари го някаква мисъл, скочи бързо, взе автомата и излезе от къщата.
Новата нощ бе ветровита. Времето се влошаваше, западният край на небето бе покрит с облаци.
Званцов се огледа, почака очите му да свикнат с тъмнината, провери на място ли си е ножът и със спорна крачка тръгна из селото. Той знаеше къде има часови и за да не се натъкне на някого, къде пълзешком, къде с къси притичвания се промъкна през градините. После градините останаха назад и той излезе на пътеката, заобикаляща дерето. Отначало вървеше несигурно, но когато видя пред себе си слънчогледовото поле, разбра, че посоката е вярна.
Забърза. Почти затича, като се оглеждаше често. На излизане от полето пред него се мярна сянка. Без да я губи от очи, Званцов тръгна след нея, а в горичката я доближи. Беше старецът от мазето. Но сега той вървеше изправен, походката му бе станала лека и гъвкава. Званцов смъкна ботушите си, за да не вдига шум. По някое време чу стъпки зад гърба си, скри се в храстите и видя бледния и озърташ се пълномощник Удубченко.
Званцов очакваше, че той ще се появи тук, пропусна го и тръгна след него.
Така преминаха горичката, но когато стигнаха до широката поляна, Званцов видя, че пълномощникът е изчезнал и по тревата върви само старецът. Званцов удвои предпазливостта си, заобиколи поляната и се доближи до стареца в момента, в който той бе спрял и гледаше към небето.
Званцов се огледа, за да прецени как да действува в случай на нападение отзад, и вече се готвеше да свали предпазителя на автомата. В този момент нещо изпращя под краката му.
Старецът се обърна по посока на шума, но не се разбра дали е видял Николай.
Луната се скри зад облак и отново изплува.
Званцов искаше да се премести зад храста.
Но старецът гледаше към него, после каза нещо на чужд език. И изведнъж Николай усети страхотен удар по главата. В мозъка му нещо избухна. Той се обърна и видя, че на крачка от него стои глухонямата дъщеря на стареца и държи в ръцете си продълговат предмет.
Ръцете и краката му отмаляха и той си помисли, че това е смъртта. Но в тази минута се чу оглушителен изстрел, както само „ТТ“ може да гърми. Куршумът мина край Званцов и удари стареца, който се преви. Зад гърба на глухонямото момиче се появи пълномощникът Удубченко, с един удар той я събори на земята и се хвърли към стареца.
След две минути всичко бе свършено. Старецът и момичето, което не беше вече глухонямо, а злобно псуваше на немски, лежаха на тревата, вързани с колани, а Удубченко трепереше от вълнение и говореше на Званцов:
— Ама че гадове! Ама че гадове… Разбираш ли, аз мислех, че и ти си с тях. Едва не стрелях по тебе. Щях да те убия.
На Николай вече не му се виеше свят, той вдигна от тревата изтървания от момичето фенер и тръгна към средата на поляната.
Немският самолет вече бръмчеше, Званцов му подаваше сигнали, когато на поляната, вдигнати по тревога заради изстрелите, се появиха матросите с черните шинели. Те се намираха в съседната горичка заедно с батареята на гвардейските минохвъргачки, или „Катюши“, както щяха да ги нарекат по-късно.
Званцов им обясни всичко. А по-нататък събитията се развиваха така, както ги бе сънувал.
Самолетът отлетя. Известно време над поляната бе тихо. После в небето се появи пламъче. Огромна черна птица безшумно се спусна над върховете на дърветата. Планерът се сниши и се понесе по поляната, а обвитите му с бодлива тел шасита смъкнаха тревната покривка.