— Безподобен — каза полковникът — и не бива никога да се повтаря. Принцът толкова забави отговора си, че Джералдин се обезпокои.
— Нима искате пак да ходите там? — рече той. — Не сте ли изстрадали достатъчно, не сте ли видели достатъчно ужаси? Задълженията на високия ви пост не позволяват да се излагате повторно на риск.
— Донякъде сте прав — отвърна принц Флоризел, — а и на мен самия не ми се нрави твърде моята дързост. Но уви, под облеклото дори на най-великия владетел се крие най-обикновен човек. Ех, Джералдин, никога не съм чувствувал слабостта си така остро, както сега, а тя е по-силна от мен. Мога ли да престана да се интересувам за съдбата на нещастния младеж, който вечеря с нас само преди няколко часа? Мога ли да оставя председателя да продължава спокойно престъпната си дейност? Мога ли да се впусна в такова увлекателно приключение, без да отида до край? Не, Джералдин, вие искате от принца повече, отколкото му е възможно като човек. Довечера ние още веднъж ще заемем местата си около масата на Клуба на самоубийците.
Полковник Джералдин падна на колене.
— Нима ваше височество иска да отнеме живота ми? — провикна се той. — Моят живот принадлежи на вас… вземете го, но недейте, о, не искайте от мен да допусна да се изложите на такъв страшен риск.
— Полковник Джералдин — отговори принцът малко високомерно, — животът ви принадлежи изключително на вас. Аз исках от вас единствено подчинение, но щом то ми се предлага неохотно, няма повече да настоявам. Ще добавя още една думица: вашата настойчивост в това отношение ми дойде до гуша.
Началникът на конюшните отново се изправи на крака.
— Ваше височество — каза той, — бихте ли ме освободили днес след обед? Като порядъчен човек аз не мога да си позволя да стъпя повторно в тази зловеща къща, докато не уредя личните си работи. Обещавам на ваше височество, че няма да срещне повече никакво възражение от страна на най-предания си и най-признателен служител.
— Скъпи ми Джералдин — отвърна принц Флоризел, — винаги съжалявам, когато ме принуждавате да ви напомня за званието си. Разполагайте с времето си, както сметнете за добре, ала преди единайсет ви искам тук под същата маскировка.
Втората вечер клубът не беше толкова посетен, така че когато Джералдин и принцът пристигнаха, в пушалнята имаше не повече от пет-шест души. Негово височество дръпна председателя настрана и го поздрави горещо за кончината на мистър Малтус.
— Аз ценя кадърността — рече той, — а безспорно вие сте много кадърен човек. Работата ви е от твърде деликатно естество, ала виждам, че имате всички качества да я вършите успешно и дискретно.
Председателят беше явно поласкан от комплиментите на един изискан човек, какъвто виждаше в лицето на негово височество, и смирено му поблагодари.
— Горкият Малти! — добави той. — Много ще ни липсва в клуба. Повечето ми клиенти са младежи, сър, и то сантиментални младежи, които не ми подхождат за компания. Не че на Малти му липсваше сантименталност, ала тя беше такава, че ми допадаше.
— Много добре разбирам симпатиите ви към мистър Малтус — отвърна принцът. — Той ми се стори голям особняк.
Младежът с крем-питите беше в стаята, но много подтиснат и мълчалив. Напразно се мъчеха отскорошните му познати да поведат разговор с него.
— Колко дълбоко се разкайвам — провикна се той, — че ви доведох в това гнусно свърталище! Вървете си, докато ръцете ви са още чисти. Да бяхте чули как изрева старецът, когато падна, и как изпращяха костите му на тротоара! Пожелайте ми, ако имате милост към такова долно същество… пожелайте ми тази вечер да ми се падне асо пика!
По-късно дойдоха още няколко членове на клуба, но когато заеха местата си около масата, оказа се, че общият им брой е не повече от дяволската дузина. Принцът отново усети някаква радост, въпреки безпокойството, но се учуди, като забеляза, че Джералдин е много по-спокоен от предишната вечер.
„Интересно — помисли си принцът, — до каква степен едно завещание — написано или анулирано — може да повлияе на настроението на млад човек като него.“
— Внимание, господа! — обяви председателят и пак започна да раздава. Три пъти картите обиколиха масата, а нито една от белязаните още не бе се паднала никому. Когато започна четвъртото раздаване, напрежението стигна връхната си точка. Бяха останали толкова карти, колкото още веднъж да се обиколи кръгът. Принцът, който беше вторият от лявата страна на раздаващия, при раздаването отдясно наляво, какъвто беше обичаят в клуба, трябваше да получи предпоследната карта. Третият играч показа черно асо — асо спатия. Следващият получи каро, по-следващият — купа и тъй нататък, ала асо пика още не се падаше никому. Най-после Джералдин, който седеше от лявата страна на принца, обърна картата си — беше асо, но асо купа.