— Вързахме го, когато излизаше от клуба — отговори полковникът — и сега чака присъдата си в двореца, където скоро ще докараме и съучастниците му.
— Джералдин — каза принцът, — вие ме спасихте въпреки изричното ми нареждане и добре сте постъпили. Аз ви дължа не само живота си, но и един урок и ще бъда недостоен за званието си, ако не се отплатя на своя учител. Сам решете как да стане това.
Настъпи пауза, през която каляската продължаваше да се носи бързо по улиците, а двамата пътници потънаха всеки в мислите си. Полковник Джералдин прекъсна мълчанието.
— Ваше височество сигурно вече има в ръцете си значителен брой арестанти — рече той. — От тях поне един престъпник трябва да си получи заслуженото. Нашата клетва ни забранява да се обърнем към съдебните власти, но дори и да се освободим от нея, не бива да даваме гласност на тази работа. Може ли да запитам какво възнамерява да прави ваше височество?
— Това е вече решено — отговори Флоризел, — председателят трябва да падне в дуел. Остава само да му изберем противник.
— Ваше височество ми позволи да си избера награда — напомни полковникът. — Ще ми позволите ли сега да ви помоля да изберете моя брат? Това е почетно поръчение, но смея да уверя ваше височество, че този младеж ще го изпълни с чест.
— Вие ми искате неблагодарна услуга — каза принцът, — но не мога да ви откажа.
Полковникът му целуна почтително ръка и точно в тоя момент каляската мина под сводестия вход на разкошната резиденция на принца.
След един час Флоризел, облечен с параден костюм и обкичен с всички ордени на Бохемия, прие членовете на Клуба на самоубийците.
— Глупци и злодеи — заговори той, — ония от вас, които нуждата е подтикнала да тръгнат по тоя път, ще получат работа и възнаграждение от моите придворни. А ония, които се измъчват от угризение на съвестта, трябва да се отнесат до по-вишестоящ и по-великодушен от мен властелин. Изпитвам към всички ви неизразимо съжаление. Утре всеки от вас ще ми разкаже за себе си и колкото по-искрено ми отговаряте, с толкова по-голяма охота ще се постарая да ви избавя от злочестините. А що се отнася до вас — добави той, обръщайки се към председателя, — ще бъде обидно да предложа помощта си на такъв всестранно надарен човек, но мога да ви препоръчам друго развлечение. Ето — принцът сложи ръка върху рамото на младия брат на полковник Джералдин — един мой офицер, който желае да се поразходи из Европа, моля ви да бъдете тъй любезен да го придружите в тази екскурзия. Впрочем — продължи принцът вече с друг тон, — стреляте ли добре с пистолет? Защото може да се наложи да си послужите с него. Когато двама мъже тръгнат заедно на път, не е зле да бъдат готови за всичко. Позволете ми да добавя, че ако случайно по пътя загубите младия мистър Джералдин, с удоволствие ще ви предоставя на разположение друг член на моя двор, а аз, господин председателю, се славя като човек с остро зрение и дълга ръка.
С тези думи, произнесени много строго, принцът завърши словото си, На другата сутрин със свойствената си щедрост той предостави на членовете на клуба каквото им бе нужно, а председателят тръгна на път, придружен от мистър Джералдин и двама верни и опитни лакеи, съответно подготвени в двора на принца. И не само това — тайни агенти на принца заеха сградата на Бокс-корт, за да може Флоризел лично да следи кореспонденцията и посетителите в Клуба на самоубийците.
Така според моя арабски разказвач завършва историята на младежа с крем-питите, който сега е заможен домопритежател на Уигмор стрийт, около Кевиндиш скуер. Поради основателни причини не посочвам номера на къщата. Тези, които искат да проследят по-нататъшните приключения на принц Флоризел и на председателя на Клуба на самоубийците, нека прочетат Историята на лекаря и пътническия сандък.
РАЗКАЗ ЗА ЛЕКАРЯ И ПЪТНИЧЕСКИЯ САНДЪК
Мистър Сайлъс К. Скъдамор беше млад американец, добродушен и безобиден по характер, което трябва да му се признае като предимство поради това, че произхождаше от Нова Англия-част от Новия свят, която не се славеше твърде с тези качества. Макар и изключително богат, той си отбелязваше всички разходи в малък бележник, а бе решил да се запознае със забележителностите на Париж от седмия етаж на един хотел в Латинския квартал. Скъперничеството му се дължеше до голяма степен на навик, а добродетелността, с която се отличаваше сред приятелите си, се основаваше преди всичко на свенливост, присъща на младостта.
В съседство с неговата стая беше настанена някаква дама, много привлекателна по външност и елегантно облечена, която първоначално, при пристигането си, Сайлъс помисли за графиня. С течение на времето узна, че е известна под името мадам Зефирин и че каквото и да беше общественото й положение, в никой случай не е титулована особа. Мадам Зефирин, вероятно с надежда да плени младия американец, често минаваше наперено по стълбите край него, любезно му кимваше с глава, подхвърляше му някоя и друга дума, поглеждаше го зашеметяващо с черните си очи и преди да изчезне, шумолейки с коприна, показваше прелестен крак и глезен. Ала тези аванси, вместо да насърчават мистър Скъдамор, го хвърляха в още по-дълбоко униние и свенливост. Няколко пъти тя се отби да му иска кибрит или да се извини за въображаемите пакости на своя пудел, но в присъствието на такова висше създание устата на младежа се сковаваше, моментално забравяше френския и само я гледаше вторачено и заекваше. Това не му пречеше, когато беше далеч от нея, в мъжка компания, да подхвърля намеци, които рисуваха много по-розова картина.