— Скъпоценностите ли имате предвид? — попитах, снишавайки глас до шепот.
— Точно това имам предвид — каза той ухилен. — Мълчете! — рекох.
— Да мълча ли? — повтори той. — Че защо да мълча? Трябва да знаете, че съм вече на мой имот и заобиколен от слуги, които ми принадлежат.
— Заминаха ли си полицаите? — запитах. О, какви надежди възлагах на отговора!
— Заминаха си — отговори той, гледайки ме малко объркано. — Защо се интересуваш?
— Трябваше да ги задържите — отвърнах сериозно, макар че в същия миг сърцето ми подскочи от радост. — Господарю, не мога да скрия истината от вас. Слугите в това имение са много наежени, отдавна назрява бунт.
— Какво? — извика той. — Че аз никога в живота си не съм виждал толкова хрисими на вид негри — Но все пак леко пребледня.
— Не са ли ви казали — продължих аз, — че на острова се намира мадам Мендисабал? Че откакто е дошла, слушат само нея? Че ако тази сутрин ви посрещнаха горе-долу прилично, то е единствено по нейно нареждане — с какви подбуди, предоставям на вас да прецените.
— Мадам Хесебел ли? — запита той. — Тя наистина е опасна дяволица, на всичко отгоре полицията я търси за цяла редица убийства. Но в края на краищата това няма значение. Вярно, тя има голямо влияние сред вас, цветнокожите. Но какво търси тук, дявол да я вземе?
— Скъпоценностите — отговорих аз. — Ах, сър, ако бяхте видели това съкровище — сапфирите, смарагдите, опалите, златните топази и рубините, червени като залеза — това неизчислимо богатство, тази невиждана от очите красота — ако бяхте го видели като мен и, уви, като н е я — щяхте да разберете опасността и да потреперите.
— Значи и тя ги е видяла! — провикна се той и по лицето му познах, че смелият ми ход е успял. Улових го за ръката.
— Господарю — рекох, — сега съм ваша, мой дълг е, ще ми бъде приятно да браня вашите интереси и живота ви. Затова чуйте съвета ми и, заклевам ви, бъдете благоразумен като мене. Елате скришом с мен, нека никой да не види къде отиваме, ще ви заведа на мястото, където е заровено съкровището, щом го изровим, трябва да отидем право на лодката, да избягаме в Куба и да не се връщаме вече на този опасен остров без закрилата на войници.
Кой свободен човек в свободна страна би повярвал на такава неочаквана преданост? Ала този тиранин с помощта на самите хитрости и коварни похвати, с които си бе служил, за да укроти своята бунтуваща се съвест и да се убеди, че робовладелството е нещо естествено, се хвана като дете в капана, който му поставих. Той ме похвали и ми благодари, каза ми, че притежавам всички качества, които ценял у слугите, и когато ме заразпитва по-подробно за естеството и стойността на съкровището, а аз пак изкусно разпалих алчността му, заповяда незабавно да пристъпя към изпълнението на плана ми за действие.
От един сайвант в градината взех кирка и лопата, а оттам по лъкатушним пътеки между магнолиите поведох господаря си към мястото, отдето се влизаше в тресавището. Аз вървях отпред, носех, както е редно, инструментите и непрекъснато поглеждах назад, да не би да ни забележат и проследят. Когато стигнахме началото на пътеката, изведнъж се сетих, че съм забравила да взема храна, и като оставих мистър Колдър под сянката на едно дърво, се върнах сама в къщи за кошница с провизии. „Нима за него?“ — запитах се аз. А един вътрешен глас ми отговори: „Не“. Докато бяхме един срещу друг, докато още виждах пред очите си човека, комуто принадлежах, както ръката принадлежи на тялото, възмущението ми придаваше сили да се държа. Но сега, щом останах сама, почувствувах отвращение от себе си и от кроежите си, които ми бяха противни, жадувах страстно да се хвърля в нозете му, да призная, че го мамя, и да го предупредя да не навлиза в това гибелно тресавище, към което го увличах, за да умре, ала клетвата ми пред моя мъртъв баща, дългът ми към моята невинна младост надделяха над тези колебания и макар че лицето ми беше бледо и навярно отразяваше ужаса, подтиснал душата, с твърда стъпка се върнах на границата на тресавището и с усмивка на уста му казах да стане и да ме последва.